Последната седмица в германската политика започна със слухове за преждевременно оттегляне на Ангела Меркел от поста канцлер на федералната република. Те бяха предизвикани от обявяването на конгрес на християндемократите след евроизборите – нещо, което обикновено не се случва.
Самата Меркел побърза да опровергае спекулациите и увери, че ще изкара пълният си мандат. Нейното оттегляне е предначертано и обявено – планувано и вероятно ще бъде изпълнено с германска прецизност. Тя вече сдаде властта в партията на новия лидер – Анегрет Крамп-Каренбауер, която изглежда почти пълно нейно копие. Накратко – от ХДС не очаквайте нищо различно, а само повече от същото.
Вътрешнополитически план
Във вътрешната политика Меркел регистрира четири мандата, последният от които, обаче, изглеждаше спечелен по инерция – или по-точно поради липса на реална алтернатива. Неосъзнаването на последното и победата на Крамп-Каренбауер във вътрешните избори, може да се окаже фатално, защо дори на немците започва да им омръзва „повече от същото“. Първите симптоми дойдоха от тихия бунт на вечните коалиционни партньори от баварския Християн-Социален Съюз (ХСС), който привидно изглежда потушен. Голямата коалиция със Социалдемократическия съюз за момента носи повече електорални вреди именно на него, но и ХДС-ХСС не минава без загуби. Аморфната маса, която в очите на избиратели формират центристките коалиции ги кара все повече да се насочват към по-ясно дефинирани формации вляво (Зелените) и вдясно (Алтернатива за Германия). По предварителни проучвания резултатът на Der Grune ще бъде около 16-17%, а за AfD – 11-12%.
На практика неразличимите политически различия между център-ляво и център-дясно взимат своя дан и така наречените традиционни партии отстъпват. Реакцията най-накрая дойде и в сърцето на Обединена Европа.
Външнополитически план
Привидно непоклатимият алианс между Франция и Германия, между Макрон и Меркел започва тихо да скърца – най-явно това беше изразено при обявяването на „Визията на Макрон“ за ЕС, на която Анегрет Крамп-Каренбауер реагира остро (като за политик от Германия) и на практика я обяви за икономически несъстоятелна (и съвсем правилно). ХДС не са готови да се откажат от единствената им останала нишка, която ги свързва с дясното – сравнително консервативната икономическа политика и не биха рискували това, дори заради Макрон.
Наполеоновските амбиции на Макрон и намерението му да потушава вътрешни за Франция проблеми с европейски манифести се сблъскаха не само с ХДС, но и с отпор от други близки държави, като холандския премиер Марк Рюте. Централна Европа още веднъж се обедини около Германия.
Мигрантската политика, която на практика срина рейтинга на Меркел и беше призната за грешка от самата нея е леко позабравена, но никога няма да бъде простена, дори от Западна Европа. Напрежението, което предизвика с нея, особено в източните съседи, беше повторено със силовото налагане на Северен поток 2 – връзка с Русия, срещу която уж любимата на всички сектанти в България, Меркел беше призвана да се бори. Макар и в разрез с интересите на Полша и Украйна, то консолидира вътрешната подкрепа за Меркел – достатъчна за да изкара мандата си. Без съмнение Меркел е една от големите фигури в германската политика – не напоследък, а въобще след Войните. Като всяка такава тя не бива да бъде разглеждана еднопластово – нито само положително с тежката задача да е де-факто лидер на Обединена Европа, нито с огромните и политически грешки през последните години.
Канцлерът ще си отиде.
Но не след тези избори.
