На 11-ти май 2019 г. в София и някои други градове на България се проведе протест срещу засега замразената Национална стратегия за детето. Много неща могат да се напишат за самата стратегия, но не това е целта на тази моя статия. Искам да обърна повече внимание на самия протест, профила на протестиращите и техните мотиви.
Относно самия протест – направи ми впечатление сериозното участие. Макар и да не мога да претендирам за точна преценка на броя протестиращи, видно бе, че ставаше въпрос за хиляди, а не за стотици – както съм показал на тази моя снимка. Вероятно бройката на протестиращите в София възлизаше някъде между 3 000 и 5 000 души – достатъчно, за да се запълни площадът пред Народното събрание. Започвам с този факт, защото напоследък рядко се случва да има протест с толкова сериозно присъствие.
Продължавам с профила на протеста – въпреки внушенията, които се прокрадваха през последните няколко дни, че това е протест, организиран от „сектанти“ и „антиевропейски партии“, моите впечатления бяха различни. На протеста се развяваше само българското знаме. Нямаше нито едно знаме на чужда държава – на Русия, САЩ или която и да е друга. Нямаше партийни знамена – и да е имало привърженици на политически партии, те не го показаха по никакъв начин. Липсваха ултранационалисти и футболни хулигани. Протестиращите бяха най-вече семейства с деца. Като дух протестът много ми напомни за видяното през 2013-та година, когато възрастните кротко се разхождаха, разговаряха и от време на време скандираха, а децата отстрани наблюдаваха и си играеха.
Какъв беше основният мотив на протестиращите?
Най-общо казано: по-малко намеса на държавата в семейния живот на хората. С повече думи – против това в България да бъде въведен нов модел, при който има засилена държавна намеса, каквото е положението в някои скандинавски страни като Норвегия. Не е нужно да влизам в повече подробности, за да подчертая, че по своята си същност това е дясно искане. Нали като правило десните са за по-малко държавна намеса и регулации?
В този ред на мисли бях изумен и разочарован от реакцията на някои мои познати, които се определят като симпатизанти на партии, традиционно описвани като „десни“. Изумен съм, защото много от тези партии, дори когато се явяват в широки коалиции, не биха могли да докарат и една трета присъствие на предизборните си митинги в сравнение с видяното на днешния протест. Да се подиграваш и да охулваш хиляди протестиращи като „сектанти“ и „функционално неграмотни“ е не просто проява на лош вкус, но и на лоша стратегия преди предстоящите избори. Тя няма как да привлече нови избиратели и лично аз няма да съм изненадан, ако след изборите някои от тези „десни“ коалиции пак не прескочат бариерата, след което симпатизантите им вкупом ще започнат да си скубят косите, питайки се „къде сбъркахме?“. А то отговорът е виден. Разочарован съм, защото в миналото винаги съм проявявал симпатии към партиите от „традиционната десница“, но не мога да понасям този политически инфантилизъм.
Когато е налице масов протест, пред политиците, особено пред кандидатите за изборна длъжност, има само една-единствена правилна реакция: да се вслушат в исканията на протестиращите.
Да разберат техните страхове. Пренебрежението е второто най-лошо нещо, което даден политик може да направи. Първото е да говори с насмешка към страховете – не бяха един или двама общественици, от които прочетох подигравателни коментари във Фейсбук как изобщо може някои хора да ги е бъз „от джендъра“. Осмиването на даден страх няма да го направи по-малко реален. Ако партиите, тупащи се в гърдите, че са проевропейски, продължават в същия дух, те не просто ще отблъснат избирателите си. В обществото не може да има вакуум – тези хора ще потърсят друго политическо представителство, а от това ще се възползват евроскептиците.
Страхът „да не стане в България като в Норвегия“ може на пръв поглед да изглежда неоснователен. Вярно е, че у нас е наистина много трудно да стане като в Норвегия – и причината затова е фактът, че Норвегия не е член на Европейския съюз (ЕС). Осъзнавам, че много хора не го знаят, така че това трябва да се подчертава. Съответно когато има случай с отнето дете от Барневернет, европейските институции не могат да задействат своите лостове за съдействие, както би било ако случката е в държава-член на ЕС.
Това не променя факта, че в България се правят опити да се приемат спорни законодателни инициативи, написани на език с понятия, които разделят обществото.
Когато липсва разяснителна кампания, когато няма форма на допитване към гражданите (или, което е по-лошо, има негативно отношение, но то се игнорира), тогава хората имат усещането, че някой друг, отгоре, им спуска непонятни закони. Трябва ли да ни изненадва тогава, че хората масово протестират – при това съвсем основателно?
Най-важното, което може да направим този месец, е да упражним своя глас на предстоящите евроизбори. Най-хубавото, което се случи покрай шума около Истанбулската конвенция през изминалата година и Стратегията за детето през тази, е че хората започнаха да осъзнават, че ние не сме просто изпълнители, които трябва да се кланят на брюкселските чиновници. Ние активно можем да участваме в политиките на Европейския парламент. От нас зависи какви представители ще си изберем – послушковци или по-лошо, евроскептици, или хора, които ще се стремят да направят Европа едно по-добро място за живот.
Светослав Александров
