Измина поредният втори юни. Най-често публикуваната и изричана фраза – „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Всеки българин знае чия е въпросната фраза и от къде е. Превърнала се в символ на героизъм, себеотрицание, кървава жертвоготовност и вечност. „Героите не умират“ – съкратена версия, превърнала се в емблематична. Рисунки по кожата, имена на книги и статии. Фразата носи същия смисъл, като Ботевите слова.
Умират или не – не знам. Но много наши съвременници се опитват да ги погребат. Забиваме безгрижно пирони в ковчезите на героите. Били те мъртви или живи. На същите онези мъже, които са влизали в свирепи битки за нашето отечество. Разни обезмъжени същества, чиито най-голям подвиг е смяната на изгоряла крушка в коридора, в опитите си да изглеждат разумни, приравняват воините с варвари. Кръвожадни и комплексирани изверги, убиващи деца. Прости, обезчовечени промити мозъци, обучени единствено да ликвидират. Чувал съм тези обидни думи редица пъти. И всеки път сякаш чувам звука от забиването на пирон в ковчег.
Убеден съм, че повечето от изричащите подобни слова имат някой пра-дядо, който е срещал или се е разминавал за малко с куршум. Някъде из бойните полета.
Противно на тези схващания, нашите бойци са били образовани и интелигентни хора. Това показва историческата реалност. Такива са били бойците за независима българска държава, влизали в жестоки и неравни боеве с войските на Османската империя. Такива са били по царско време. Такива са и сега. Още тогава, те са имали стог кодекс, относно това, как трябва да се държат, дори когато не са на служба.
Въпреки това, едни обезмъжени съвременници, полагат всякакви усилия да демонизират родните бойци, представяйки ги за живи дяволи и профани. Най-вероятно, за да оправдаят собствената си неспособност.
Нашите герои не са безгрешни. Не са и светци. Никога не са искали да бъдат такива. До ден днешен те избират своя път по няколко простички причини – християнска обич към ближния и любов към отечеството.
За мен е огромна чест да познавам подобни хора. Всички до един – скромни, дисциплинирани и образовани. Никой обаче не се чуди как се чувстват тези хора, когато са далеч от всичко, което обичат. Какво изпитват, когато всички се подиграваме на българската армия. Когато медийният интерес към тях е сходен с този към някой екстравагантен убиец от престъпния свят. Не, те не са убийци. Те са защитници.
Всички ясно си спомнят загиналите през 2003 г. родни бойци в Кербала, след терористична атака. Много по-малко са тези, които разбраха за невероятния подвиг на техните братя по оръжие, който извършиха няколко месеца по-късно, през 2004г., отново в Кербала. Същият подвиг, за който Ню Йорк Таймс написа „ Посегнеш ли на българин, приготви се да умреш пръв“. Родната държава се сети да награди тези храбри през българи през 2018г. (!). В това време полската държава положи огромни усилия да присвои изцяло този успех, дори и чрез филмова продукция, която съвсем не следва истинската история за операцията в Кербала.
Никой не се замисли за неколцината българи, които по една или друга причина са се срещали със най-голямото зло от последните години в Света – ДАЕШ. Тяхната история също остана неразказана.
И докато тези истории остават непопулярни, онези обезмъжени типове популяризират своите сентенции за глупавият и кръвожаден войник. За безсмислието на действията им. Ултралибералният войнствен анти-национализъм, който взема превес в Европа ги подтиква и окуражава.
В същото време, едни смели мъже се бият за отечеството си, в това число и за тези, които ги хулят. Едни бойци, избрали да служат в едни далеч от приемливи условия. Да спят по всевъзможни неприветливи места, вместо при жените си. Да гледат децата си само на снимка. И най-тежкото – да унищожават психиката си. Никой не ги пита как се чувстват. Всеки ги приема за смахнати и откачени. Никой не го интересува какво ли е да те измъчват гледките на разкъсани тела и вонята на трупове. Да знаеш, че можеш да умреш във всеки един миг.
Едни храбри мъже са върнали България на картата на света.
Освен това, са възродили българската култура, оставяйки тонове впечатляваща литература. Историята ни помни геройски подвизи на хора, като Георги и Владимир Вазови. Решителната саможертвеност на Списаревски. И още куп запомнени и забравени смели мъже, проливали кръвта си в името на идеали, които днес отхвърляме с лека ръка. Днес също има едни смели бойци, които са готови да се жертват, за нас. Докато ние пием чаша вкусно кафе, лягаме при жените си и най-голяма драма в живота ни е, че наближава някой „дедлайн“ и трябва да се остане до по-късно в офиса.
България я има и ще я има, докато има подобни мъже. Захвърлете чука и пироните!
