Западното политическо възприятие започва от Рим и славната му империя. Рим от своя страна взима своя пример от Атина, чиито граждани открили най-висшата форма на общност, позната дотогава. Политиката.
Politheia или Res publica, публичното дело е най-висшето изкуство за Аристотел и Платон, тъй като изисква върховно усилие и познание, за да се открие върховното благо.
Политиката въплъщава всички добродетели, които боговете дават, за да благоденства общността. В зародиша си не е била отделена от религията. Затова и ролята на политика и политическия мислител е била близка и до тази на свещенослужителя. За атинянина религията е обединяващият ги фактор, каращ ги да бъдат верни, добри и красиви. Оттам тя е и публична (ритуалите са официални и те легитимират като гражданин). Няма ясна граница между теология, политика и етика.
Но в историята си Атина се сблъсква с един сериозен проблем – високите идеали винаги срещат реалността.
Атинската политика, по същество, е една войнствена реалполитика. Впечатляващите военни победи на Атина я отвеждат до увеличено политическо и икономическо влияние. Тази експанзия прави представителната демокрация все по-трудна. Добродетелите – справедливостта, въздържанието, мъдростта, начетеността – рядко печелят битки. Но те са в основата на законите, семейството, силната икономика.
Тукидид в своята „ Пелопонеска война“ ни напомня, че човешкото поведение се води от страх (phobos), собствен интерес (kerdos) и чест (doxa). Тези аспекти на човешката природа причиняват война, нестабилност и водят до политически кризи – когато чистият инстинкт надделее над законите, политиката (общото благо) се проваля и започва да царува анархията. За да се надделее над анархията не бива да се отрича страха, собствения интерест или честта. Те трябва просто да бъдат управлявани.
Така класическите философи откриват какво ни различава от животните. Държавническото изкуство.
Възниква и въпросът кога човекът се превръща в „политическо животно“. Според Платон политиката е дар от боговете. Той разказва, че Сократ попитал Протагор дали държавническото изкуство може да се преподава. Отговорът на Протагор е в стилистиката на това, което днес бихме определили като десния начин. Да се самосъздадеш.
Тясната връзка между политиката и религията е налице в мита за сътворението на света. Протагор казва, че всички живи същества били създадени от огън и кал. Хората обаче, за разлика от другите живи същества, останали без специални качества или атрибути. Затова Прометей откраднал огъня за тях, за да гарантира физическото им оцеляване. Въпреки това те „нямали изкуството за обществен живот, част от което е и военното дело“. Хората се събрали в селища, за да се пазят от дивите зверове, ала междуособиците бързо избухнали, защото разумът им не достигал, за да се грижат заедно за общото благо. Това поставило под заплаха целия човешки род. Така Зевс изпратил Хермес, който да им занесе срама и справедливостта, за да има ред в градовете и връзки, които създават приятелство. Интересен момент в мита е, че Хефест пита Зевс как да раздаде това „изкуство“- на малцина избрани или на всички. Зевс нарежда всички да получат това знание. Много тънко тук се прокрадва божествената същност на демокрацията – начина на управление в Атина.
Заключението освен това е, че изкуството на политиката е способност, която всеки човек може да развие.
Протагор отбелязва, че това не е лесно. Нужни са упражнения, изучаване, участие в обществения живот. Политиката се постига чрез упражнение в добродетелите, донесени от боговете – справедливост и срам.
Този мит дава основа на Западното политическо мислене. Ставаме свидетели на гражданските добродетели. Те не са лични, дискретно скрити, а напротив – публично показвани и неделими от живота на човека. Политиката, в същността си, не може да бъде разделена от религията. И ако някой след хилядолетие се провикне, че политиката трябва да е отделена от религията (разбирай християнството), то просто заменя една чужда, за него, религия със своя. Нека не се заблуждаваме – още тук можем да видим напрежението между божественото и политическото гледище – в мита на Протагор Зевс наистина казва: „И установи закон в мое име: който не е способен да има дял от срама и справедливостта, да бъде премахнат като язва за града.“. Иначе казано, градът е достатъчно малък, за да може всички да участват в управлението му. Същевременно ако общото благо на полиса е наистина толкова най-върховното благо за всички хора, то не бива ли да бъде разпространено? В действителност това и се случва. А когато атинските принципи водят да културна и политическа експанзия, божествените насоки биват неглижирани.
Впоследствие идеалите и наративите на Атина стават основата на римската политика.
Рим започва съществуването си като монархия, преминава през република и стига до империя. Римският политически опит се изправя през доста изпитания. Сякаш по-познати са ни родилните мъки на Империята в последните дни на Републиката, отколкото предсмъртните тегоби на царството Рим в първите дни на Републиката. Точно както Протагор разказва, историята на град Рим започва с насилие в Града – с братоубийство.
Първият цар Ромул убива брат си Рем в спор за властта. За двадесет години Ромул успява да уголеми многократно територията на Рим. И въпреки че подобно на Атина е имало Сенат, с напредването на политическата си кариера Ромул престанал да се съобразява с него. Със смъртта на Ромул се наложил митът, че бащата на Рим бил и син божий. По различен начин от атиняните римляните дават теологична основа на политическата си митология в полза на монархията.
Но както и в Атина, щяло да дойде време, в което хората щели да поискат да бъдат активни. Политическият мит, който дава начало на Републиката, също бил свързан с насилие. Периодът на царете в римската история е време на изтощение, предизвикано от множеството войни, в който именно стремежът към добродетелите предизвикал промяна в начина на управление .
Лукреция е легендарна личност от 6 век пр.н.е. – дъщеря на консула Спурий Лукреций Триципитин и съпруга на патриция Луций Тарквиний Колатин, която се прославила с красотата и добродетелността си. Според разказа на двама римски историци, Тит Ливий и Дионисий Халикарнаски, Лукреция била изнасилена от Секст Тарквиний — сина на римския цар Тарквиний Горди – след което се самоубила. Така започнало началото на края за монархията в Рим. Колатин занесъл тялото на мъртвата си съпруга на римския форум. Положил го в центъра и представил изнасилването на Лукреция като символ на отношението на царете на Рим към гражданите. Те се отнасяли с Рим, така както Секст с Лукреция. Монархията била отнела от римляните тяхното право да бъдат „политически животни“.
Това било в основата на първата републиканска революция в историята.
Второто основаване на Рим, което вече било в унисон с идеалите на Атина. Последвали близо петстотин години на Res Publica, която била направлявана от публичните дела, римския еквивалент на politheia. Рим обаче, също като Атина, увеличил безмерно териториите си и престанал да бъде град-държава. Превърнал се в империя. Аристотел отбелязва, че когато един полис управлява прекалено голяма територия, мъчно ще успее да убеди цялото си население в едно наистина общо благо. То ще се превърне в частно благо и ще доведе до презираната роля на царя. В римския случай – императора.
В този контекст убийството на Цезар от сенаторите придобива много повече смисъл. Ако се върнем към атинското разбиране за човешката природа, то монархията е предизвикала предизвикала страх, заплашвала личния интерес и честта на римляните. А Цезар искал единовластие, без да се съобразява с мнозинството.
Едва ли е случайно, че се бяга от титлата цар (rex). Тя наистина била омразна. Империята започнала своето съществуване. И се превърнала в една бюрократична държава, работеща без мисъл за общото благо. Действително ползвала атинската реторика, опирала се на републиканското минало, но се отдалечавала все повече наставленията и опита на предците. Абсолютната власт поверена в ръцете на отделни личности довела и до абсолютна им поквара – достатъчно е да се споменат извращенията и разточителството на императорите Тиберий, Калигула, Комод и Елагабал. Историята на Рим показва, че политическата философия се проваля да осмисли и предложи вариант, който да се справи с проблемите на разширената територия и всички последствия, които те носят – намалената представителност на властта, новите религии и т.н.
Западната политическа традиция можеше да прекъсне тук. И двете теории и практики, на Рим и на Атина, завършват със сигурен упадък. Тъжен, болезнен и неочакван.
Но докато римляните не могат да си обяснят как така християните са по-верни на Бога си, отколкото на императорския гений, християнството дава една нова и крайна цел на политиката, общото гражданско дело. То не предлагало „politeia“, общ живот за славата на Рим, а за славата на Бог. Как това може да промени политическата мисъл? Като предложи една още по-огромна представа за общността. Тази, в която Атина и Рим се препъват, защото трудно ще обединят новите народи, земи и култури.
Аристотел отбелязва, че участието на всички граждани е важно, за да работи полиса за общото благо. Всъщност това е най-високата форма на общността. Съобщението. Евхаристията. Християните имат други възгледи как трябва да се вземе участие в един друг тип полис, доближавайки се до атинската идея за демокрация, чрез съборността в християнството. Общността, която те виждат, е тази на съобщението на любовта с Бог и ближния. Това освежаване на политическата мисъл не е свързано с конкретна доктрина, а по-скоро с искрена вяра. Упование, че вярващият трябва да е част от Христовото изкупително тяло. Пълното потопяване при кръщенето символизира смъртта с Христос на кръста и излизайки от водата възкръсването с Него. Участието в Светите тайни означават, че освен с Бог, човек съ-общува и с другите хора, особено тези, които участват в Светите тайни. Тази общност има силата да превърне непознатия човек в приятел, с когото се празнува Божията любов. Ако Кръщението е входът, Евхаристията е пътят, по който християнина се развива в Бога, бидейки част от него.
Аристотеловото условие за общност не само е спазено, но изглежда и малко ограничено. Наистина Божието тяло отивало отвъд античните възможности за създаване и опазване на общност. Това е мистичен съюз, който без проблем преминава границите на народността, езика, пола, социалното положение. Първите християни не отричали политиката. Не казвали и нещо конкретно за нея, тъй като не били над или отвъд нея. С начина си на общностно живеене в името на любовта между Бога и хората, те всъщност подложили на натиск стария модел на политическа общност и го преобразили. Християнството не било над или отвъд политиката, а преобразило общността, насочвайки я към към Бог и към спасението на човечеството. Идеите за времето и пространството също били актуализирани. Докато античното време било вечно, циклично, управлявано от съдбата, fortuna, то християните разбират историята като път. С начало и край. Вид поклонническо пътуване. Християнството дава на политиката категорията „надежда“, защото Христос ще се върне отново. Времето ще свърши. Историята, всяко едно събитие, придобива смисъл. Всяко събитие. Човешката история е разказ за пътя към Божествения град, за който говори Блажени Августин. По този начин времето придобило повече смисъл, отколкото при цикличността, безнадеждно заключена в безкрая на времето, където всичко вече се е случило и пак ще се случи.
Така християнството довело и до различно пространствено виждане – всичко е подредено около неземно, но общо благо – Бог.
Римския политеизъм бил локален. Бил труден инструмент, за да обедини римското население срещу непрестанните варварски набези, а и вътрешни междуособици. Християнството, което вероятно било изповядвано от около четвърт от римляните към 4 век от Хр. било глобално, въпреки преследването си и изведнъж се оказало оръжие срещу разпокъсаността на римската държава и общество. Християнството проповядва единение. Сякаш било създадено за точно тази ситуация. И докато векове представлява пряка заплаха за римския държавен ред, то в един момент се оказва единствената визия, която е вселенска и която би обединила Империята. Вероятно точно това е разбрал император свети Константин Велики. И затова избрал да свърже държавата с християнството и да го „политизира“. Така с Миланския едикт от 313 сл. Хр. започва епохата на християнството. Византия същевременно не захвърля хилядолетния опит на предишните поколения, заличавайки гръцката култура и римските закони, а напротив – прави ги неприкосновена част от устоите на новата християнска цивилизация.
Когато завършвам редовете на този кратък обзор си задавам въпроса, който през 2009-та Ангела Меркел си зададе: „Може ли да се запази формиращият характер на християнството за всекидневната политика, ако политиката не се обяви за това?“ За нас, обикновените гласоподаватели, отговорът трябва да е – може, стига да подкрепим тези кандидати, които наистина биха правили политика на християнска база.
Има отговор и за политиците, а в това число Меркел. И той е даден от Конрад Аденауер:
„Човек мисли, премисля, а друга сила го сграбчва и води. Вярвам, че най-доброто, което човек може да направи, е да се остави на водителството й, за да изпълни задачите – големи или малки, – които са му поставени. Това е същественото за човека. Това е същественото и за християнина. Това е същественото и за политика, макар според моя опит политиците да са лоши християни. В това число и аз и без да правя изключение за когото и да било от нас!”
Нашата Европа има културна, цивилизационна и религиозна идентичност, която е мощна алтернатива. Тази християнска, гръцко-римска идентичност е изградила цивилизация, която единствена достига до баланса между разум и вяра. Цивилизация, която е еднакво далеч от нихилизма, материализма от една страна и фанатизма от друга.
А това са двата най-големи проблема, пред които е изправена Европа в момента: как да се изправи срещу радикалния ислям и как да обедини континента, разединен от прогресивните сили, уповаващи се само на чувства и възприятия. Нищо друго не отговаря на проблемите, с които Европа се сблъсква днес, така както християнството, което като обединяващата сила има способността да насърчава чувството за споделена идентичност, история и съдба.