Докато текат вяли следизборни дебати относно размерът на прословутата партийна субсидия, някак без особен шум мина прогнозата на ООН с тежест на присъда – според доклад, изнесен от глобалистката организация в най-оптимистичният вариант към края на ХХI век в страната ни ще има население, възлизащо на не повече от 5.5 милиона души.
Прогнозата на ООН контрастира с аналогично изследване на Евростат, които предвиждат двойно по-негативна възможност – в страната ни до края на столетието да живеят едва 2.18 милиона души. За етническият състав на това население обаче не е конкретизирано нищо.
Може би това е и причината за разликите в прогнозите на двете организации – в друг доклад, подготвен още през 2000 година и носещ смущаващото заглавие Replacement Migration ООН прогнозира подобно обезлюдяване, дължащо се на застаряващо население и ниска раждаемост за всички страни от така наречения „Развит свят“ – от САЩ и ЕС до технологично развитият Далечен изток. Решението, което се предлага още тогава е само едно – внос на „човешки материал“ от страните (по правило бедни) с висока раждаемост. Страните с демографски проблеми обикновено са и най-развитите икономически, имат по-добро здравеопазване и по-висока продължителност на живота. Чрез решението за преборване на демографските проблеми чрез миграция тези страни могат да запазят високият си стандарт и разточителният начин на живот на своите граждани, като същевременно набавят така необходимата им работна сила на момента, без да инвестират в отглеждането и образованието на новите работници, от които не се очаква да изпълняват сложни дейности.
Предизвикващите ксенофобия и „расизъм“ културни и цивилизационни разлики между двата типа население биват замитани под килима чрез политиката на моркова и тоягата – нежелаещите да се включат в мулти-култи вакханалията и да загърбят националното си самосъзнание се налага едностранно и без какъвто и да било опит за диалог етикета „расисти“, „шовинисти“, нежелаещи да се откажат от „бялата си привилегия“ и борещи се уж за „бяло превъзходство“. Метод, който носеще несъмнени резултати още от времето на разпада на СССР до съвсем скоро. След мигрантската криза с така наречения „бежански поток“ от преди 3-4 лета обаче маскита паднаха и все повече хора се осмеляват да оспорят официалната система открито.
На този фон страната ни се намира в уникална ситуация.
Бидейки „на ръба“ в списъка на все пак развитите страни, проблемът не се състои в това, че „всички ще умрем“ (както често алармира един партиен социолог), а че не се ражда бодра смяна, която да поеме щафетата. Опитвайки се да комбинираме охолният, благоденстващ начин на живот на развитите страни с все още непредлагащата никакви смислени перспективи за развитие едва кретаща пост-социалистическа родна икономика, България е в капан, при който нито може да произведе необходимото й население, нито има как да задържи качествената и по-добре възпитана и образована част от необходимите икономически мигранти, които предпочитат по-развити страни.
При все, нуждата от вливането на свежа кръв в общественият ни организъм е очевидна и неслучайно и крупни родни предприемачи заговориха, че „[…]няма да минем без внос на работна ръка“. Дали това обаче ще доведе до така лелеяният икономически растеж и подобряване на условията за живот в страната ни остава въпрос на спекулации.
Преди само десетилетие прогнозите за обезлюдяване на страната ни бяха единствено в репертоара на крайните националисти и се третираха от казионните медии като теория на конспирацията. Днес са просто приеман с горчива усмивка факт, който не предизвиква сензация и се потвърждава на най-високо и международно ниво. Синдромът на щрауса е прихванал както нежелаещите да напуснат зоната на комфорта си официозни медии, така и нацията като цяло – обикновеният българин е фокусиран върху належащите си проблеми и не желае по никакъв начин да мисли в перспектива. Проблемът обаче вече не чука на вратата ни, а се е настанил удобно на канапето в хола и поглежда към вътрешните стаи.
