Дълго време истинската власт в Европейския съюз, макар и скрита зад високопарни думи като „повече Европа“, „солидарност“ и по-малко суверенитет за простосмъртните народи (т.е., Източна Европа), гласуваше като мнозинство, а не единодушно. Всичко това се основаваше на презумпцията за френско-германско споразумение по ключовите въпроси на Съюза, което по-често се градеше върху привидно, а не върху истинско единодушие в гледните точки на двете големи сили в континентална Европа. Сякаш за да разсеят собствените си съмнения и тези на евроскептиците по този въпрос, в началото на 2019 г. Германия и Франция пристъпиха към подписването на договора от Аахен. Договорът утвърждава модел на двустранно господство над Европа, който едва ли ще получи доброволна подкрепа от останалите държави-членки. Този въпрос добива все по-голяма важност, защото Борис Джонсън, заклет противник на оставането на Обединеното кралство в ЕС, се очертава като следващ премиер на Великобритания.
И все пак, както и се очакваше, скоро след публичното оповестяване на договора от Берлин и Париж, в конструкцията му се появиха сериозни пукнатини, които сякаш предвещават края на цялото начинание. Проблемът е сложен, защото самата Меркел е много близо до социалистическите пристрастия на Макрон и досега действа по-скоро като член на зелената партия, а не на ХДС. През последните години тя постави ядрената енергия извън закона, създаде радикална зелена програма и се превърна в главен противник на американския президент Тръмп. Независимо от това, масата от политическите и поддръжници е доста по-различна от тази на Макрон и въпреки че със сигурност тези поддръжници са отишли наляво, е малко вероятно да се хвърлят да защитават сляпо и да платят за фантазиите на Макрон. Плащането за фантазиите на Макрон е това, за което става дума от самото начало!
Затова си струва да изброим накратко обявения от Макрон политически дневен ред и ще видим, че нито една от целите му не е постижима, ако Германия, като основен касиер на ЕС не я одобри. Сред публично обявените цели на Макрон е консолидирането на европейските разходи в общ бюджет на ЕС, оглавяван от министър на финансите на ЕС и емитирането на общи облигации на ЕС. По-нататък Макрон предлага премахването на сегашния принцип на единодушно одобрение на основното законодателство, което да бъде заменено от „квалифицирано мнозинство“, т.е. Германия и Франция, и „хармонизиране“ на европейските данъци на високо западноевропейско равнище и, следователно, премахване на конкуренцията с чуждестранни инвестиции от Източна Европа. Излишно е да казвам, че тези цели не се приемат възторжено в Източна Европа и не само там. Наскоро осем северноевропейски страни критикуваха плановете на Макрон като нереалистични и премиерът на Холандия описа идеята за бюджета на ЕС като „мъртвородена“.
Всичко това беше в сферата на теорията, докато Макрон не започна открито да критикува Германия за нейните политики. Не че те не са си заслужили критиките – авторът на тези редове е отправил много критики през годините, но това, което направи Макрон, е насочено към областите, в които германските политики са правилни. Една от тях беше позицията на Германия по въпроса за водещия кандидат (т.нар. „шпиц кандидат“). Това беше въпрос, координиран преди доста време между европейските сили и просто означаваше, че основните политически партии ще се съгласят да номинират водещ партиен кандидат и той ще се бори с други кандидати за номиниране на ключови позиции, в зависимост от това колко добре се представи въпросният шпиц кандидат на изборите. Това беше принципът, по който Жан-Клод Юнкер бе избран през 2014 г., без никакво оспорване и беше голяма изненада за Европа, когато Макрон в последния момент възрази срещу Манфред Вебер, германския шпицкандидат за шеф на Европейската комисия, под предлог, че му липсва управленски опит. Като се има предвид, че Макрон също така ясно изрази своето предпочитание към френския социалист Мишел Барние за поста на ръководител на Европейската комисия, това беше доста явно подсказване за анти-германски настроения и постави Меркел в трудна позиция. Това усещане за предубеденост на Макрон бе засилено от подигравателното му отношение към ръководителя на Бундесбанки кандидат за поста на Марио Драги, Йенс Вайдман. На друг фронт, Макрон отново разкритикува Германия, а именно за използването на непазарни методи в отношенията и с други държави от ЕС – позиция, която силно напомня за критиките на на Льо Пен към германската търговска политика.
Нищо от казаното дотук не означава, че Франция и Германия са на ръба на конфликт, но вече е ясно, че отношенията им далеч не са така идилични, както се надяваха някои. Тези, които вярват, че след Брекзит, ЕС лесно ще се обедини зад френско-германското ръководство, най-вероятно ще бъдат разочаровани.
