“…стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопанската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг, увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция.” – Петър Младенов за състоянието на страната, пленум на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г.
Социалистическите експерименти винаги завършват с провал. Няма как да е другояче, след като стопанската им немощ изхожда от самата идеология и светоглед. Икономическите закони гарантират вредните стопански и обществени ефекти след въвеждането на социализма, без изключения. Всеки, който се оправдава с лош късмет, лоши управници или външни фактори, е или обикновен лъжец, или просто глупак.
Няма да навлизам в подробности за трите фалита, предаването на златния резерв, съсипването на довоенното производство, народния съд, насилствената колективизация и съсипването на природата. В конкретика за стопанските провали е писано вече много. Нека обаче разгледаме вредните стопански ефекти на социализма по принцип (по Ханс Хоппе) и как те са се проявили у нас в периода на руско-социалистическа колонизация.
Социализма води до по-малко инвестиции, спестявания и по-нисък стандарт на живот.
„Някои от ръководителите на ТКЗС по места не умеят да ръководят правилно стопанствата, а други съзнателно не изпълняват правителствените нареждания с оглед на повече печалба” (1)
При първоначалното налагане на социализма, се отнема собствеността от естествените производители и потребители и се прехвърля на незаслужили такива. Социализмът фаворитизира “новите собственици”. Грабителите на чуждото са издигнати до стопани. Новите стопани нямат необходимите умения и стимули да поддържат и развиват новопридобитото. В същото време, като следствие от постоянното изземане, естествените новатори, производители и потребители намаляват или спират да вършат своята съзидателна дейност, защото всякакви парични и непарични ползи така или иначе биват преразпределени към някой незаслужил. Моралната и парична цена човек да извърши нещо полезно за себе си се повишава, защото голяма част от свършеното се преразпределя към незаслужилите. Цената да се потребява от произведеното от друг е занижена, заради насилственото преразпределение на собствеността и благата. Така естествените стимули на обществото се изместват към безогледното потребление, вместо към производството и спестовността.
Тези процеси водят до по-малко новаторско производство (повече копиране на вече изобретеното), по-малко търговия и по-малко желание да се върши каквато и да е съзидателна дейност. Водят до по-малко спестявания, защото те ще бъдат отнети, съответно и до по-малко инвестиции. По-малко работа, повече бездействие. Чуждестранни плодове веднъж годишно, опашки за хляб, кренвирши с тоалетна хартия в състава. Искаш автомобил – чакаш 15 години.
Масовото избиване на интелектуалци и производители от Народния съд отне от българския народ натрупвани десетилетия знания и практики за функционирането на производителното стопанство. Насилствената колективизация на земеделието в ТКЗС доведе до едно цяло поколение, откъснато от земите си. Когато след половин век тези земи бяха върнати на наследниците, те вече не знаеха какво да правят с тях. Социализмът попречи и на естественото окрупняване на земеделието, идващо с урбанизацията на обществото и развитието на стопанството. Това доведе до абсурда в 21 век- плодородни български земи да пустеят, защото нивите са твърде малки, за да са печеливши, а собствениците им не знаят как да гледат култури дори за собствено ползване. Същите ефекти има и в много други сфери на стопанството, но в земеделието се наблюдават най-лесно.
Социализмът води до неефективност, недостиг на блага и чудовищно прахосничество.
“… Като цяло можем да говорим за относително, а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската икономика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни грешки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние сериозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надеждност.” – Петър Младенов за състоянието на страната, пленум на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г.
Тъй като средствата за производство при социализма са “общи”, то те не могат да бъдат продадени и съответно нямат цена. И ако средството за производство няма цена, то няма как рационално да се изчисли себестойността на произведеното, цената за поддръжка и адекватната продажна цена. В централно планираното социалистическо стопанство производителят няма как да приеме и разгледа алтернативни предложения какво да произведе, няма как да прецени пропуснатите възможности да задоволи по-добре потребителските нужди и съответно да остойности различните видове ползване на средството за производство. При капитализма, цените на всеки елемент по веригата носят тази информация на производителя и потребителите, но при социализма този механизъм отсъства или е осакатен. И тъй като производителят не може да прецени адекватността на моментната си производствена стратегия, той няма и как да я подобри. По необходимост се произвеждат морално остарели стоки второ качество и стопанството изостава спрямо еквивалентите в капиталистическите икономики. Прибягва се до копиране на технологичните постижения на по-развитите икономики, но дори тогава резултатите са плачевни и крайно закъснели. Този проблем е виден от факта, че в СССР са внасяли каталози с потребителски стоки от САЩ, за да нагодят (неуспешно) цените на собственото си производство.
Социализмът води до прекалено експлоатиране на средствата за производство и трудещите се, до степен на съсипване.
“По време на тоталитарното управление на Българската комунистическа партия аварии и трудови злополуки са довели до хиляди смъртни случаи, а нанесените щети са за милиони. Само за периода 1970-1973 г. са станали 253 941 такива инциденти, при които са загинали 2133 работници.
…
В него са посочени и основните причини за високия ръст на авариите и злополуките:
неспазване на техническите и технологическите изисквания и правилата за противопожарна охрана;
извършване на недоброкачествен и ненавременен ремонт;
слаба квалификация на експлоатационния персонал и недостиг на работна ръка и др.” (2)
Частният собственик има право да продаде средството за производство и да запази печалбата. В негов интерес е да запази стойността на средството за производство, за да се възползва максимално от продажбата му или от качеството му с оглед бъдещото производство. Социалистическият стопанин има съвсем различен светоглед. Той не може да продаде средството за производство (то е “общо” и няма цена) и няма никакъв интерес да запази стойността му като капиталово благо. Изборите му са два. Първият е да експлоатира средството за производство до пълното му съсипване, за да се възползва максимално от произведените блага (например да произвежда допълнително за продажба на черно) (3).
Втората му възможност е да произвежда на база предварително зададените квоти с оглед минимална амортизация на средството за производство, което неминуемо води до недостиг на потребителските блага или до свръхпроизводство на ненужни такива. В централно планираната система това е хроничен проблем. Сложното производство е особено засегнато и постоянно бива спирано от недостиг на дори само един компонент по веригата. Поради невъзможността пазарно да се намери различен доставчик на липсващото благо, целият производствен процес по необходимост спира. Резултатът е хронична липса на блага, особено от високотехнологичен характер. Климатици, потребителски компютри и други съвременни технологии станаха достъпни за масовия гражданин у нас десетилетия след като вече не са били лукс за гражданите на капиталистическите държави. И то едва след 10 ноември.
Социализмът води до намаляване на качеството на продуктите и услугите.
“… тяхната страна е недоволна от увеличаването на цените и от качеството на обслужването… В последно време е настъпил голям отлив на австрийски туристи, които били недоволни от обслужването в българските курортни комплекси. Австрийските туристически фирми били недоволни… поради неизпълнението на договорните задължения.” (4)
При капитализма един производител може да запази и разшири предприятието си само ако си възстанови разходите за производство и има печалба. Това може да стане единствено, ако задоволява вечно менящите се нужди на потребителите с оглед цена, качество и вид продукт. Това е единствено възможно при свободен обмен и частна собственост, които гарантират бърза адаптация чрез вземане на решения на най-ниското възможно ниво.
При социалистическото стопанство и средствата за производство, и печалбите са “общи”. Няма адекватна връзка между печалбите и вложеното усилие, тъй като се работи по предначертан централен план за производство, който не е необходимо да отговаря и не зависи от желанията на потребителите, тъй като желанията на потребителите не могат да бъдат измерени без свободно ценообразуване (гласуваш с портфейла си). Този разрив между производител и потребител, и невъзможността потребителят да отиде при конкурент и така да отнеме от гарантираните печалби на социалистическия стопанин, води до мързел у производителя и понижаване на качеството. Всички знаем историите за качеството на произведеното в социалистическия блок. Същото важи и за гражданските услуги, предоставяни от институциите.
Социализмът води до прекалено политизиране на обществото.
„В групата помощници на Тодор Живков в Политбюро нямаше нито един специалист по селско стопанство, а именно тази група подготвяше решенията на ЦК и Политбюро. През последните години отдел „Селско стопанство” при ЦК на БКП беше в непрекъснат конфликт със съветниците на Живков. Отделът търсеше оптимални форми за повишаване заинтересуваността на член-кооператорите в АПК от труда им, предлагаше се въвеждането на акордната система на заплащане, арендата. През 1988 г. обаче в противоречие на това излезе нов документ – докладна записка на Тодор Живков, с която отново се възкресяваше идеята основната структура в селското стопанство да е АПК.” (5)
Социалистите си мислят, че като премахнат частната собственост, премахват различията между хората. Частният собственик може да прави каквото си реши със собствеността си, стига да не вреди другиму. При колективизацията на собствеността само привидно се решават стопанските различия, защото остават скритите различия в контрола върху собствеността. Все още трябва някой да решава как да бъде ползвана тази собственост и единствените останали възможности са политическо решение или насилствено такова. И в двата случая трябва една страна да се наложи над друга. За да се произвежда каквото вие смятате за необходимо или за да повишите прихода си, по необходимост трябва да се издигате в политическата йерархия, за да имате повече тежест във вземането на решения. Това води до прекарване на повече време в развиване на “политически умения”, отколкото в производствени такива. По необходимост в тази система по-способните политически ще вземат решенията пред по-способните в производството. В тази политическа борба се обръща все по-малко внимание на технологичните възможности и потребителските нужди, а фокусът се измества върху набирането на обществена подкрепа за грандиозните планове на политически успешните в йерархията. Колкото по-нагоре в йерархията се изкачваме, толкова по-некомпетентни хора ще има там. Това допринася за обедняването на обществото.
Ако си мислите, че съвременните демократични общества няма как да стигнат до това ниво, помислете пак. Напредняшкият (прогресистки) либерализъм се опитва да бъде просто социализъм с човешко лице. Частната собственост на хартия е запазена, но в някои държави правителството иззема над 50% от произведеното и политиците го преразпределят както намерят за добре. Държавите днес харчат между 5 и 10 пъти повече, отколкото са харчили в началото на ХХ век. Социализираните пенсионни и здравни системи са фалирали пирамидни схеми и се поддържат живи чрез допълнителни данъци, за сметка на младите и здравите. Централните банки печатат и обезценяват парите, като така наказват спестяващите и стимулират прахосничеството.
Ако някой все още твърди, че социализмът в България или другаде по света има “постижения”, питайте го “в сравнение с какво”? Когато сравняваме държави със сходно стопанско положение, но различни стопански системи, то капиталистическите водят до по-добро материално състояние на хората всеки един път. И ако някой се оправдава с културни фактори, какво ще каже за двете Германии и двете Кореи? Един народ, две държави. Едната бедна дупка, другата богата и новаторска. В случая с Корея, северната част е била по-развита индустриално преди разделянето на страната. Днес в Сеул произвеждат технологиите на бъдещето, а в Пхенян умират от глад.
Тридесет години след десети ноември, социализмът е все още с нас, криещ се в троянския кон на напредняшката социална държава или зелените противочовешки култове. Този път той идва от запад, но вредата му е не по-малка. Защитниците засега не искат открита колективизация, защото споменът от провалите им е още пресен. За да скрият истинската си цел, предлагат заобиколни мерки с привидно запазване на частната собственост и свободния обмен. България вече не е напълно колективизирана, но във всяка сфера на обществото, засегната от червено-зелената чума, виждаме пагубните ефекти.
За да се запази едно свободно общество, не може да има никаква търпимост към социалистите. Те трябва да бъдат социално изключвани от гражданите и физически прогонвани от територията на свободните граждани.
