Всички сме чували или чели все по-нашумяващите аргументи против национализма, патриотизма или дори против най-обикновената и естествена национална принадлежност: “Какъв е смисълът в националната принадлежност? В елементарна племенна лоялност към нещо, в което просто си се родил, а не избрал сам? Има по-добри, готини, свободни и успешни народи, защо да не избера тях пред моя? Просто не е рационално.”
Често срещан начин на мисъл на модерния, изкоренен от земята и кръвта си релативист. С настъпването на 21-ви век все по-широк процент от всяко следващо поколение израства в света на Marvel и Apple, а не на собствената си земя. Почти пълната урбанизация от 20-ти век натъпка хората в тясното пространство на бетонените и стъклени градове, превръщайки за тях 99% от собствената им страна в нещо като лунапарк или курорт, който да посещават от време на време. Това създава коренно различно усещане у хората от онова чувство на дълбока обвързаност със земята на предците ти, което имаха предишните поколения. То създава усещане на принадлежност към света, към другите метрополиси, към масовата, поп култура, която бълват глобалните корпорации. Тъкмо у такива хора най-лесно се поражда крайно-левият, интернационалистки въпрос: „А защо ми е национална принадлежност или лоялност? Има толкова по-успешни и готини народи, които предпочитам пред българския.“
На него се научих да не отговарям с дългото, историческо и научно обяснение как сме еволюирали като вид, колко важна е кръвната общност или с какво би ни била полезна тя точно днес. Вместо това научих, че далеч по-продуктивно е да отговарям така: моето семейство – баща ми, майка ми, дядо ми, сестра ми, със сигурност отстъпват на някое семейство другаде, по всеки възможен параграф. Със сигурност има семейство, което е по-готино, светло, свободолюбиво, умно, забавно, богато и прочее. Може би дори в съседния на нашия блок.
Това не ме кара да искам да се присединя към другото семейство или да загърбя моето. Не прилагам „рационалния“ и „научен“ подход към избора на кое семейство да съм лоялен. Не получавам желание да си сменя фамилията и приема други баща и майка, сестра и дядо, понеже те рационално и обективно превъзхождат моите. С други думи – аз имам нерационална, чисто сляпа и вродена принадлежност към своето семейство, дори да е по-лошо от много други. Тъкмо същото вярвам, че се отнася и за отношението на всички космополитни и национал-релативистки модерни хора към техните семейства, въпреки всичките им приказки как всяка принадлежност трябва да е избрана и рационална, а не вродена.
Аз не намирам тази вродена принадлежност за нещо глупаво или вредно. Напротив, смятам я за ценност. Ценността да съм верен на своето семейство, на моите баща и майка, сестра и братовчеди, без значение дали са най-добрите – просто ей така, от кръв и по рождение. Намирам за ценност това да не отида при друго семейство, понеже са по-готини или успешни. Тази ценност е нерационална и непресметлива, а емоционална, субективна и вродена. Точно като националната ни или племенната ни принадлежност.
Модерният, “рационален” релативист не би следвало да разбира тази сляпа и вродена, кръвна лоялност, нали? В такъв случай би ли заменил той майка си за друга майка, ако е по-добра и грижовна, по-успешна – все пак не сте си избрали майката, точно както не сте си избрали нацията. Ако е толкова лесно на база циничен рационализъм да отхвърляш национална и племенна лоялност, понеже не си избирал да се родиш в тази общност, то би следвало да е също толкова лесно да отхвърлиш със същите аргументи семейната такава. Но дори псевдо-рационалният модерен релативист таи нерационална и вродена лоялност към семейството и фамилията си, докато ти обяснява колко глупави са такива вродени принадлежности. И в това няма нищо лошо, лошо е лицемерието, с което громят принадлежността ни към „разширеното семейство“ – нацията, племето, етносът.
