Какъв общ проект за бъдещето може да имаме с хора, които мразят миналото и желаят да заличат културата и цивилизацията на своите предци? Как да се разберем с тези от нас, решени да превърнат Европа в земя на вечната вина. В територия без никаква стойност извън задължението си да приема милиони мигранти с отворени граници, институции, социални системи и млади жени, инструктирани да бъдат мили с прииждащите на вълни сами мъже? Как човек, който не е заразен с патологичния щам на себеомразата, се изправя срещу могъщата маса от мазохизъм?
Тези въпроси се пораждат отново в съзнанието след поредните терористични атаки и нападения с ножове над невинни в Лондон и Хага.
Институционална и медийна реакция не можеше да бъде по-тъжно предвидима. Джихадистът Усман Хан закла двама човека в Лондон – „модерна мека на дайвърсити“ култа, мегаполисът, в който терористичните атентати са „част от живота“, както съобщи преди време неговият кмет Садик Кан.
За часове поредната порция ислямски терор във Великобритания се превърна в рутинен повод за медийно напомняне, че най-страшното нещо не е самият терор, а евентуалната, потенциална реакция срещу терора. Дежурните и вече богато осмивани в Интернет заглавия и призиви да не използваме смъртта на невинни за атаки срещу малцинствата заляха официалните платформи на пропагандата. Журналисти, активисти и знаменитости застанаха зад истинските жертви. Не убитите хора, разбира се, а представителите на малцинства, които евентуално може да чуят критична дума по свой адрес в метрото.
В редките случаи на крайнодесни атентати, наричани вече „бял тероризъм“ , тези медии и личности превключват на драматично различен режим. Журналистическото и политическо пространство се задръства със закани, че „така повече не може“, че белите хора носят колективната вина за единичните случаи на терор, че това зло е вкоренено в колониалната и репресивна история и цивилизационна тъкан на Запада, че е крайно време за тотална цензура и преследване на хора с идеи, които малко се доближават до нещо, което извършителят някога е казал или харесал в социалните мрежи.
Но при многобройните ислямски атентати в Европа същите обвинители са неузнаваеми. Виновните според тях пак са белите европейци, но този път защото не са направили достатъчно, за да накарат джихадистите да се чувстват добре. Самите джихадисти са жертви, а тяхната идеология ни най-малко не е проблемна. Никой дори не говори за цензура или преследване. Напротив – евентуалните драконови мерки след ислямски терор са осъждани като фашизъм и античовешка демонстрация на „бяло превъзходство“.
След ислямски терор се вади белият роял, палят се свещи, кастрирано и страхливо се говори за разбирателство и прошка, вдигат се плакати срещу омразата. Като под омраза се има предвид потенциалната омраза срещу ислямския терор. След неислямски терор се правят гневни шествия, атакуват се неудобни автори и сайтове, призовава се за разправа и отмъщение.
Мекото хипи с цвете в ръка от мирното бдение след ислямския атентат се превръща в гневен и маскиран антифа активист, който иска да избива крайнодесни ксенофоби с коктейл молотов в ръка, когато се случи нещо като неислямска атака.
Актуалният случай с Усман Хан е учебникарски пример едновременно за институционален колапс и обществен морален фалит. Джихадистът е бил пуснат по-рано от затвора и е бил включен в богато пропагандирана програма за рехабилитация и дерадикализация. Той буквално е бил рекламно лице на идеята, че ислямските терористи трябва да бъдат на свобода и да имат все повече и повече права. Идея, която оставя кървав отпечатък в Европа. А една от жертвите на Усман Кан е Джак Мерит, който е работил в програмата за рехабилитация на престъпници и е бил открито в защита на „дайвърсити“ култа, оневиняващ самите извършители и прехвърлящ отговорността за джихада на обществото като цяло. Той е бил убит от отровата, която се е опитвал да разпространи в организма на Европа. А неговият баща стана живото олицетворение на западния мазохизъм. Той призова смъртта на сина му да не се използва за пропаганда и сеене на омраза. Нито дума за заплахата от ислямски тероризъм и колапса на институциите, които трябва да пазят живота на гражданите. Нито дума за изследването, което показва, че в момента само в Обединеното Кралство има над 23 хиляди джихадисти. Истината е, че именно той използва убийството на сина си и то в полза на пропагандата, която всъщност доведе до това убийство. Ето го затворения цикъл на европейския мазохизъм.
В същото време достигна новина от САЩ – за пръв път Мохамед влиза в Топ 10 на бебешките имена в страната. С този прогрес расте и себеомразата на западния човек. Въпросът как да говорим с мазохистите сред нас се очертава все по-ярко на хоризонта, а отговорите определено не вещаят утопичната приказка, която ни рекламират
