Отговорът на този въпрос се съдържа в две новини от тази седмица:
- Публикувана бе поредната класация PISA (международно оценяване на 15-годишните ученици), в която България е на изключително незавидно място – 54-о от общо 77 страни, участващи в изследването (мястото се определя според резултатите по четене, но и в класациите за математика и науки страната ни не се представя цветущо).
- Министерството на образованието и науката огласи данни, според които от 60 хиляди първокласници през настоящата учебна година, 20 хиляди трудно говорят български език.
Най-големият проблем на съвременна България не е нито корупцията, нито правосъдната система, нито ниските доходи на значителна част от населението, нито дори административната тежест върху бизнеса (макар последното само по себе си да е сериозен проблем).. Най-големият проблем е демографско-образователен. Или образователно демографски. И се изразява в следните параметри:
- ниска раждаемост, респективно в бъдеще недостатъчен брой икономически активни хора, които да осигуряват все по-големия дял икономически неактивни;
- при тази ниска раждаемост се увеличава дела на онези, които имат затруднения с официалния език в България;
- като следствие от предишното, можем да очакваме когато днешните първокласници станат на 15 години, мястото на България в PISA да падне още (освен ако не се въведе ефективна държавна политика за интегриране на учениците от малцинствата в българската образователна система), което означава, че в един по-следващ момент българският трудов пазар ще е тотално неконкурентен в международен план.
- дори и българското училище да успее да запълни „празнотите” в подготовката на ученици от други етноси и те да не отпадат преждевременно от образователната система, това не решава основния проблем – резултатите дори и на учениците от мнозинството не са задоволителни, вследствие на вече хроничната разруха в българското образование.
Или, казано по-просто:
1) няма хора, разбери;
2) голяма част от наличните „не стават”.
Не ме разбирайте погрешно. Корупцията, административната тежест и недъзите в правораздаването не бива да бъдат подценявани като проблеми. Само че те не попречиха на България да увеличи четири пъти своя БВП от 1997 г. досега. А това, което за в бъдеще може да „препъне” икономическия ни растеж, са именно демографията и образователно-квалификационния ценз на населението.
Преди около година и половина бе оповестено едно маркетингово проучване сред българския бизнес. В него 40% от анкетираните представители на части фирми са заявили, че биха поемали повече поръчки (което означава по-високи обороти), ако разполагаха с повече работници и служители. Само че откъде да ги намерят? В България всеки, на когото му се работи, вече има работа (някои дори повече от една); безработните в общия случай не притежават дори елементарни трудови умения и навици; като страната с най-нисък стандарт в ЕС, България още не е достатъчно привлекателна за трудова миграция от други държави-членки; а процедурите за внос на работна ръка от държави извън ЕС не са осъвременени според сегашната ситуация на трудовия пазар.
Но е е само това. Функционалната неграмотност (според класацията PISA вече години наред около 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни) не е проблем само на икономиката, това е проблем и на националната сигурност. Функционално неграмотните граждани (могат да четат, но не могат да осмислят прочетеното) не са просто в тежест на социалните служби, а в един момент се превръщат и в заплаха. От немай къде, работодателите се принуждават да наемат дори такива хора, достатъчно е те да са физически и клинично здрави. И тогава тези служители се превръщат в постоянен риск – за себе си, за колегите си, за обществото… Представяте ли си какво означава наемането на хора, които не могат да научат (и, ако се наложи, да изпълняват) инструкции за противопожарна безопасност? А какво става, когато такива хора се озоват на ключови позиции в администрацията?
Единственото решение (в две точки) е: повишена раждаемост и подобрено образование. Като двете политики могат да бъдат взаимно свързани. Например, училището да поеме част от разходите на семейството по децата – храна, униформи, учебни принадлежности, екскурзии, спорт, летни и зимни лагери, „зелено училище” и т.н. да бъдат „безплатни” за ученика и неговите родители, т.е. да се покриват от бюджета за образование. Така родителите ще бъдат финансово облекчени и биха могли да се решат да имат повече деца.
Естествено, реализирането на подобна реформа изисква много пари – значително повече, отколкото сега се отделя за образование.
Затова трябва да се промени самата философия на финансиране на образованието. Средствата, които държавата отделя („парите следват ученика”) не просто трябва да се увеличат, а те да формират само половината от сумите, които влизат в образователната система. Другата половина следва да дойдат от частния сектор – дуално обучение, дарения, спонсорство, данъчни облекчения… Да се насърчи култура на ново отношение към училището (всъщност, добре забравена стара, съществувала още през Възраждането) – даряването на средства за образование да се превърне във въпрос на престиж и чест за всеки по-заможен български гражданин. Да се вдигне престижа на учителската професия. Което е възможно, ако учителските заплати (в държавните и общински училища) се определят не от министерството, а от съответното училищно настоятелство. А то, от своя страна, да търси възможности за предлагане на адекватно и конкурентно заплащане на учители и училищен персонал.
Мащабите на една сериозна образователна реформа не могат да бъдат описани в рамките само на една статия. Но отнякъде трябва да се започне.
