Кой и с какво вдъхновява политика във Великобритания в навечерието на парламентарните избори на 12 декември?
Според вестник Times, Ленин е неугасващият източник на лейбъристкият водач Джереми Корбин. Той е открит и заклет противник на капитализма, НАТО, САЩ, частната собственост, монархията и изобщо историята на всичко, което не е английско-пролетарско, революционно латино-американско и глобално интернационално по комунистически от времето на автентичният прочит на Капитала. Но той е доказателството, че в днешната британска политика историческата истина, било за болшевишката революция от 1917 или за цената на държавното здравеопазване е почти без значение. Министър-председателят Борис Джонсън го нападна, че води борба срещу богатите както Сталин е водил срещу кулаците през 1930-те години, но честно казано, това мина като нещо от далечното минало и то не от британското.
“Аз не съм срещу Европа или европейците изобщо”, сподели неформално интелигентна жена от известна английска стара фамилия на около 45 години, която подкрепя партията Брекзит на Найджъл Фараж. “Аз съм против Европейския съюз като бюрократична организация, но също така не обичам Борис Джонсън.” И така си личеше, че в това клише тя не влага никакъв смисъл, че разговорът за Европа спря естествено. Защото той не е изобщо за Европа за която ние, хората от бившата източна Европа мислим дори и да имаме резерви към нейните политики. Ние българите, или поляците, падането на Берлинската стена през 1989, обединението на Германия и разширяването на ЕС, възстановяването на свободата в окупирана комунистическа Европа – всичко и всички сме игнорирани – Чърчил, Тачър, Рейгън, Кундера, Сахаров и много други. Едва ли това е умишлено. То е следствие на така нареченият мирен преход от комунизъм към демокрация, който пропусна момента и се омота в други неща у нас и в чужбина. Изгубихме си времето да спорим за пре-кръстванията от ляво в дясно, за социализми с човешко лице, за пренебрежението към всичко истинско. Докато британските леви се отърсиха от нашите досадни анти-комунистически замервания, а пък британските десни се ръкуваха с новите бизнесмени он наште страни, Русия и отвъд. А малко по-късно имиграцията от източна Европа стана удобно оръжие в политическото преразпределение след референдума за или против Брекзит.
По повод на срещата на НАТО тази седмица, само веднъж по ББС една американка спомена успешното разширяване на съюза към източна Европа в края на 1990те, а отношенията с Турция, Русия и Китай едва успяха да излязат изпод жълтата хроника на светските закачки с американския президент Тръмп по време на приема в Бъкингамския дворец.
В продължение на безразличието към европейските теми са и други два предизборни проблема: лейбъристите са обвинени в антисемитизъм, а консерваторите в анти-ислямизъм. Първият е стар проблем по който споровете ще продължат безкрайно, но факт е, че лейбърстите са склонни да смятат, че проблемите на Близкия Изток се коренят в създаването и съществуването на държавата Израел, а вторият е обвит в политическа коректност и извинителният тон към мюсюлманския електорат от страна на консервативната партия е задължителен не само защото така е прилично, но и за да спечелят изборите.
Какво общо има Европа с тези проблеми? За повечето хора е ясно е, че нищо. Последният терористичен атентат на Лондонския мост показа, че край на проблемите на Великобритания с ислямският радикализъм не се вижда. Двамата аспиранти от Кеймбридж, които загубиха живота си са символ не само на обществена трагедия, но и на модерното британско образование. Те са завършили сравнително новата и често либерално-ляво наклонена специалност криминология свързана с програма на Британската Академия, която казано простичко казано смята, че терористите могат да бъдат реформирани с академични разговори. Да, тя също смята, че разкази и спомени за Титова Югославия заслужава 120 000 британски лири стипендия. Гледам с огромно съжаление на такива работи, които развалят и нейната репутация, и тази на университета Кеймбридж, където са учили тези млади хора. Там днес в политическите специалности виреят най-недосварени пост-марксистки идеи за които разбира се плаща британският данъкоплатец.
Прогнозите засега са, че Консервативната партия ще победи в предстоящите избори с около 10% преднина пред лейбъристката.
“Много ми е неприятно да кажа, че това е нежелателно развитие от гледна точка на бъдещето на Великобритания”, споделя млад служител от сектора на отбраната, който няма политически пристрастия. “Дори си мисля”, продължи той, “дали лейбъристко правителство на малцинството няма да е по-добре”. Става въпрос за Брекзит разбира се. В който, както казах по-горе, ние европейците не участваме като фактор. Брекзит е стока Made in Britain. Това е специален подарък в знак на признателност за заслугите на всички, които смятат, че британският здрав разум и прагматичност са непоклатими и не се занимават с емоции. Това е нещо като да си в безнадежден но сигурен развод, с всичките му сметки, разправии и губене на време по съдилища. А най-лошото е, че няма красива и млада, нова любов, която да те чака след него.
