Мислеха го за идиот. Или поне за клоун, който може да жонглира с кеч-фрази и саундбайтове (“get Brexit done”). Но откакто бе избран за лидер на Консервативната партия и министър-председател на Обединеното кралство, Борис Джонсън направи това, на което малцина вярваха, че е способен. Един път, той успя да договори сделка за Брекзит с Европейския съюз (ЕС), която бе по-британска от първоначалната. Втори път, вчера той донесе една от най-солидните парламентарни победи от последните години на партията си.
Всъщност с внушителната си победа на вота за Камарата на общините, Борис Джонсън успя да вземе две глави.
Едната е на темата за инициирането на втори референдум за напускането на Обединеното Кралство на ЕС. Със силния резултат за Консервативната партия този въпрос вече не стои пред дневния ред на британското обществото.
Втората глава е тази на лидера на опозицията – Джереми Корбин. Под ръководството на последния Лейбъристката партия регистрира един посредствен резултат. За нейния председател зимата дойде: Корбин обяви, че няма да води формацията си на следващи парламентарни избори (което предполага, че рано или късно той ще подаде оставка).
В основата на изборния успех на Борис Джонсън стои една ясна формула.
На първо място, той се позиционира отчетливо спрямо най-голямата тема на изборите – Брекзит. Под негово ръководство Консервативната партия се брандира окончателно като про-Брекзит формацията. На този фон позицията на лейбъристите бе прекалено амбивалентна и объркваща за избирателите: Корбин искаше да договори нова сделка с ЕС, която да подложи на референдум, на който да има и опцията “за” оставане в ЕС. Първата част от уравнението целеше удържането на лейбъристките избиратели, които гласуваха за напускане на съюза, а втората – тези от тях, които бяха за оставането в него. А в тази хипотетична, но “разкрачена” ситуация, председателят на опозицията декларира, че ще запази неутралитет спрямо така зададените варианти и няма да агитира за никоя от тях.
С тази стратегия Корбин целеше да се положи и на балдъзата си, но вместо това по-скоро се лиши и от топлината на съпругата си. Понеже колкото и гласове да печелеха лейбъристите покрай предлаганата от тях щедра политика за здравната система на страната (National Health Service), толкова и губеха именно заради концепцията си спрямо Брекзит.
На второ място, Консервативната партия имаше добра стратегия. Тя се състоеше в таргетирането на онези лейбъристки райони, които са гласували предимно за напускане на ЕС. Оттук дойде и победата за торите: те направиха ключови пробиви в Северна Англия (особено в Североизточна), в постиндустриалните зони в Средна Англия (в Източен и Западен Мидленд) и в Северен Уелс (където лейбъристите преживяват един от най-депресиращите си резултати). Общото между райони като тези в Дарлингтон, Бишъп Окленд, няколкото в Уест Бромич и Улвърхемптън, Рексъм и т.н. е, че всички те гласуваха здраво за лейбъристите досега, но този път отидоха в ръцете на консерваторите. Събирателен образ на човека, който допринесе за победата на торите, е т.нар. Workington Man: дефектиралият от Лейбъристката партия бял северняк или средняк, който е по-скоро със скромна икономическа мобилност и който е гласувал “за” напускането на ЕС. Един нелош паралел с този прототип може да бъде направен с американците от т.нар. “Ръждив пояс” ( Пенсилвания, Охайо, Мичиган и др.). А самите британски консерватори успяха да спечелят много повече в Северна и Средна Англия, както и в Уелс, отколкото успяха да загубят в Шотландия или пък в Южна Англия.
На трето място, дисциплина на посланията и на изговарящите ги. Торите заложиха на чисти лозунги и на ограничен кръг от лица, които да ги изговарят. “Get Brexit done” бе новото “Hello”, което бе изговаряно от Борис Джонсън, а когато той е в тоалетната – от министрите на финансите и на вътрешните работи – Саджид Джавид и Прити Пател.
Разбира се за ефектната победа на консерваторите допринесоха и други фактори.
Неразпознаването на Джереми Корбин като смислена алтернатива, например. Или провалянето на тактическия вот между избирателите на лейбъристите и либерал-демократите (най-тежко за последните това се вижда в Източна Англия). Или пък друго: ако торите монополизираха гласовете за Брекзит, то, успоредно на лейбъристите, и либерал-демократите претендираха за доверието на тези, които подкрепяха оставането на Обединеното Кралство в ЕС. Не на последно място, широката умора от Брекзит: и сред привържениците, и сред критиците на напускането на Лондон (на които консерваторите предложиха не обезателно по-добър изход, но със сигурност по-пряк такъв).
Не всичко обаче е цветя, рози, любов и get Brexit done за торите. Силният резултат на шотландските националисти в най-северната част от Обединеното кралство подсказва, че ако темата за втори референдум за Брекзит да е вече добре заровена, то тази за шотландско общо допитване и евентуална независимост на Единбург могат отново да станат актуални. Първият министър на Шотладния, Никол Стърджън, ясно заяви, че гласовете за нейната партия са вот за независимост на страната. И ако лозунгите на торите за напускането на ЕС – при това, колкото по-бързо, толкова по-добре – да резонираха в останалата част на Кралството, то в Единбург те се отразиха в омраза.
С тази внушителна победа на Консервативната партия обаче идва краят на една от основните сюжетни линии на сагата Брекзит, касаеща напускането на Обединеното кралство на ЕС: с мнозинство от около 364 гласа в Камарата на общините се очаква договорената между Лондон и Брюксел сделка, която досега не намираше достатъчна подкрепа в Долната камара на парламента, най-сетне да бъде гласувана, пак там. Сагата обаче ще има свое продължение, касаещо втория етап от разделянето на двете общности: формата и съдържанието на евентуалната търговска сделка между тях. Т.е. ние се доближаваме до “Брекзит на изхода”, но ни предстои да видим как ще изглежда “Брекзит на входа”.
Така или иначе, значението на победата на Борис Джонсън и Консервативната партия напуска периметъра на Обединеното кралство и притежава общоевропейски потенциал. Борис Джонсън извършва един успешен ценностен синтез, в който традиционните консервативни ценности – акцент върху ниските данъците и отмяната на регулациите, битката с престъпността, контрола върху границите и националната сигурност – биват синтезирани с по-голяма социална ангажираност спрямо здравеопазването, образованието и инфраструктурата. Или с други думи, лидерът на торите би гледал танца на държава, но само ако неин партньор е Маргарет Тачър. В новия консерватизъм на Борис Джонсън държавата ще взема с едната ръката, но ще дава с другата. Икономически той стои сякаш по-вляво от Тачър, а политически – по-вдясно от нея (всъщност времето ще покаже).
Но победата на Борис Джонсън може да бъде за консерваторите в Европа това, което бе тази на Доналд Тръмп за десните по света. Общият знаменател на двамата е промяната, но разликата идва от това, че при новия стар министър-председател на Обединеното кралство тя не е импулсивна, а е стратегически осмислена.
Независимо дали триумфът на Джонсън ще бъде оценен по достойнство, победата му е нещо полезно и за Стария континент. Лидерът на торите не предлага по-малко Европа, а просто различна такава. Нищо, че критиците му няма да го оценят. Децата също се мръщят, когато трябва да изпият кисело лекарство.
Борис Джонсън може да нагарча, но е точно това: антибиотик за пораснали.
