Доц. д-р Ана Кочева е езиковед в Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН. Автор е на редица монографии, студии, стотици статии, свързани с диалектите и историята на българския език. Тя е създател на Картата на българския език на ново място по света, а в последно време и на книгата “Смесеният език на виенските българи”, в която за първи път се прави описание на езика на цяла мигрантска общност. Ръководител е на проектите Български диалектен речник и Интерактивна кулинарна карта на българската езикова територия в Института за български език.
„Постои ли македонски jазик?“
Този въпрос, формулиран на скопската норма, но понятен и като ортография, и като семантика от двете страни на Осогово, с еднаква степен на вълнение и напрежение занимава гражданите и лингвистите в СРМ, БЮРМ, РСМ от 1944 година насам. (През посочения период трите абревиатури са наименования на държавното образувание, което за 75 години по силата на различни политически обстоятелства три пъти е променяло етикета си.) Политически конструкт е и официалният език на Северна Македония и тъкмо това е причината той да поражда въпроси, дискусии, разнопосочни интерпретации и напрежение. За да се изясни обаче природата на този езиков феномен, трябва да се имат предвид няколко съществени факта, които ще подпомогнат разбирането му.
Всички страни на Балканите поради специфичната си историческа съдба имат по няколко езикови форми: гръцкият език в Гърция и Кипър, турският – в Турция и Кипър, албанският – в Албания и Косово, румънският – в Румъния и Молдова. (Положението със сърбохърватския език в бивша Югославия е усложнено и недокрай изяснено.) В някои от случаите са извършени кодификации върху диалектна основа, а в други – прекодификации (кодификации на кодификациите) върху основата на вече създадени и отдавна функциониращи книжовни езици. Поради разпокъсване на българската национална територия след войните българският език, останал извън държавните граници, се открива на следните места на Балканския полуостров: 1. В Румъния – а) Северна Добруджа, откъсната от България още по времето на Освобождението 1877 – 1878 г. и предадена на Румъния като компенсация за това, че Русия отнема от Румъния Бесарабия и Молдова; б) в областта Банат (сега в Румъния), получена от Унгария след разпадането на Австро-Унгария (1918 г.). Българското население в Банат е преселническо, дошло тук най-вече след потушаването на Чипровското въстание (1688 г.) от Чипровско, Монтанско и от Свищовско. Известно е под името павликянско, изповядва католицизма и е със здраво българско национално самосъзнание. 2. В бивша Югославия – а) в Сърбия – Поморавието (област покрай р. Българска Морава, прекръстена на Южна Морава), предадена също след Освободителната война (1877 – 1878) на Сърбия; б) във Вардарска Македония, анексирана от Сърбия през 1913 г. след Балканската война; в) в Западните покрайнини, взети от Сърбия 1918 – 1919 г. след Първата световна война. 3. В Гърция в следните български земи – а) Егейска Македония, б) Западна Тракия, анексирани след Балканските войни и Първата световна война. 4. В Турция в Източна (Одринска) Тракия – първоначално при местните българи, а след това и при преселените българи – мюсюлмани от Родопите и от Северна България. Българският език от преселници се говори още в Южна Молдова и в Украйна (там те са дошли след несполучливите войни на Руската империя с Отоманската – 1777, 1812, 1856, а също така и след Септемврийското въстание в България от 1923 г.).
Единствено в Банат, и то преди създаването на книжовния български език, възниква т.нар. книжовен български банатски език върху естествена диалектна основа със свободната воля на самото население.
В бивша Югославия (в Македония) и в Северна Гърция се правят няколко опита да бъде подменено името на българската народност и на българския език чрез кодифициране на диалекти или прекодифициране на установения български книжовен език, имащ зад гърба си 12 вековна традиция с богата литература от изтъкнати творци. Случаят с прекодифицирането на българския книжовен език в пролетарски език в Съветска Украйна е с малко по-особен (класово-партиен) характер. И така, истинска независима кодификация е само българската в. Останалите пет (пре)кодифкации са извършени под диктата на чуждестранни сили. Към общо шестте трябва да прибавим и седмата – книжовнобългарската кодификация (вътре в България). Затова по-точно е да се говори за един книжовен език – българския с шест писмено-регионални вариантни форми. Следователно, българският език е типичен представител на лингвистичния плурицентризъм в славянския свят.
Вардарско-македонската прекодификация (в СРМ) е резултат от дейността уж на три комисии за създаване на македонски език и правопис в Скопие, но фактически окончателните решения се вземат в ЦК на Югославската комунистическа партия в Белград от Тито и Джилас и намират отражение в Коневската „Граматика на македонскиот литературен jазик“ (1952, 1953, 1956, 1965), Скопjе. Дейността на основната (първата) комисия е най-важна, защото от откровените изказвания на участниците в нея става ясно изпълнението на политическата поръчка от Белград да се извърши кодификация, без да има каквато и да е било собствена македонска традиция, без да се знае диалектната база за това, без участието на литература, създадена от писатели, журналисти и пр. Първата комисия се състои от 11 души. На втория ден тя е напусната от Бл. Конески – фактически сръбски функционер, незавършил висшето си образование в Белград и София, но провъзгласен по-късно за академик. Повод за напускането му става несполучливият опит веднага да наложи цялата сръбска азбука (караджицата). Това той извършва в значителна степен по-късно, чрез назначените втора и трета, но вече политически комисии. С помощта на Джилас и няколко сръбски професори в Белград се налага приемането на буквите љ, њ, ј, џ (сръбски), изхвърля се буквата ъ (като „българска“) и се заменя с апостроф, защото все пак звук ъ съществува в езика (тъга става т’га).
Най-откровен в комисията е Г. Киселинов, който признава: „Литературниот jазик го прават литераторите и журналистите, а филолозите имат само да установат формите на jазикот. Ама денеска ако сакаме да земеме едно наречjе од нашиот jазик како литературен jазик немаме време да чекаме да се прави тоj jазик. Ние сме изправени пред вопросот да имаме литературен jазик, а немаме време и не можеме да чекаме тоj jазик да го направат поети, книжовници и журналисти“.
По-късно Бл. Конески съди Г. Киселинов, а в случая с В. Марковски (който се бори за запазването на „българската“ буква ъ), спомага за изпращането му в концентрационния лагер „Голи Оток“ на Адриатика за пет години.
След това вардарските прекодификатори започват динамична и бърза дейност – заедно с езиковата се захващат и за съдържателна редакция, като преправят оригиналните текстове с унищожаване на части от тях или вмъкване на нови, несъществуващи в оригинала, за да подменят географските характеристики с етнически, при това винаги със стара дата. Така в „Граматика на македонскиот литературен jазик“ Бл. Конески съобщава, че именно със задна дата ще подменя етническото име на средновековните писмени паметници, т.е. от български ще ги прави „македонски“: „Овие споменици досега обично во славистиката се наречуваа со името среднобугарски, и ако фактички мораше да се прави секогаш разлика меѓу македонските и бугарските споменици од тоj период…Терминот среднобугарски внесува баш во овоj поглед неjасност, а настрана тоа што тоj денеска, при постоењето на македонска и бугарска нациjа, не се оправдува.“ И започва невиждана фалшификация (подмяна) на етническото име на автори (и произведенията им), въпреки категоричното им самоизявяване, че са с българско национално самосъзнание: Българският дял в „Четириезичника“ на Данаил става „македонски“ в Граматиката на Конески. Основният труд на руския учен А. Селищев „Полог и его болгарское население“ от 1929 г. се превръща само в „Полог“, трудовете на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович губят в заглавията си определението български (за език), българските училища в Македония са наречени македонски, българските учебници на К. Шапкарев и П. Зографски са обявени за македонски, българските възрожденски писатели и поети Константин Миладинов, Райко Жинзифов и Григор Пърличев стават македонски преродбеници, фолклорният сборник „Български народни песни“ на братя Миладинови (1861) е обявен като „Зборник“ и т.н. и т.н. В Граматиката неслучайно липсва библиография с имена на автори и книги. Тази практика се превръща в основен методологичен похват у всички филолози в Македония след Конески.
В определени случаи, когато Конески е бързал да прекодифицира (частично да преправя), а не му е стигало времето, е прибягвал до по-радикални решения – директно да преписва заедно със същите примери от „Основна българска граматика“ на проф. Л. Андрейчин от 1942 г., срв. следните текстове от схемата по-долу:
| Л. Андрейчин | Бл. Конески |
| „Основна българска граматика“, 1942 г., с. 64 а) „Ако сравним думи и форми като бера, брах, избирам, избор, за нас е ясно, че те са образувани все от един корен, въпреки че той се явява в бера под форма бер-, в брах под форма бр-, в избирам под форма бир-, и в избор под форма бор-.“ б) „Основното съотношение на гласните, които се редуват в някои глаголи и имена, образувани от един и същи корен, е е – о, напр. бера – сбор, тека – ток, река – пророк, лежа – полог, стеля – стол, дера – раздор, неса – внос и др.“ в) „В други случаи, в резултат на някои по-сетнешни звукови процеси, или други причини, в корена на глагола се явява друга гласна вм. е или няма никаква гласна: бия – бой, вия – завой, гния – гной, пия – водопой, лея – лой, пея – песнопоец, крия – покров, рия – ров, взра се – взор, извра – извор, мра – мор, запра – запор, простра – простор и др.“ | „Граматика на македонскиот литературен jазик“, 1966, с. 61 – 62 а) „Каj извесен броj зборови, образувани од исти корен се забележува разлика во кореновиот вокал: бере, брал, пребира, избор. Каj приведениве зборови коренот се jавува под форми бер-, бр-, бир-, бор-.“ б) „Редување на самогласките наоѓаме каj некои глаголи и именки, изведени от исти корени, при кое е наjобичен односот е – о: бере – избор, рече – пророк, урок, лежа – полог, постеле – стол, дере – раздор, внесе – внос, пренесе – пренос, лее – лой и др.“ в) „Следните случаи се изделуваат со тоа што каj глаголите во коренот се jавува и или пак нема никаков вокал: бие – боj, вие – повоj, гние – гноj, пие – упоj, крие – покров, рие – ров, проѕре – прозорец, извре – извор, умре – мор, напре – напор, простре – простор и др.“ |
В Р Македония многочислените последователи на Блаже Конески – филолози, етнолози и историци – с помощта на вътрешноезиковия превод, достигащ до плагиатство, прекрояват текстове не само на българските автори от Македония, но и на автори от Мизия и Тракия. В „Речник на македонската народна поезия“ са прекодифицирани Ботевите стихове от „На прощаване“: „Нем жалаj, маjко, нем плачи, ќе станам, маjко, аjдутин, аjдутин, маjко, бунтовник / Не можам, маjко, да гледам / Дек турци, маjко беснеат…“. Подобна е съдбата на песента за Райна Княгиня, която също е представена за „македонска“: „Аjде, наjдете ми Раjна Попѓоргова, Райна кумитката. / Ниту jа колете / ниту jа бесете / Мен jа доведете. Jаз ќе jа попитам: Коj соши баjрако / Коj му тури знако. / Смрт или слобода.“ Подобни примери, а те са многобройни, са типични случаи, хвърлящи светлина върху техниката за системното прилагане на вътрешноезиковия превод от книжовнобългарски на прекодифициран и частично конструиран български език от западен тип.
Така бяха „преведени“ след 1944 г. (а и досега) всички революционни дейци от Македония – Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански и мн. други.
Цялата ситуация, свързана с прекодификаторска дейност, извършена в Р Македония след 1944 г., много аналитично и точно е обобщена от австрийския лингвист Ото Кронщайнер чрез сравнения с молдовската: „Най-напред са се издавали „ортография, граматика, речник. Двуезични речници (но никога от стария на новия език, т.е. никога румъно-молдовски, а само молдовско-румънски или др.). Не след дълго се е отпечатвала историческа граматика, история на езика, както и история на новата нация. Като „флангови“ мероприятия са се създавали Академия на науките, Национален театър и Национален фолклорен ансамбъл. Едновременно с това се е появявала и национална литература… Всичко това е изисквало написване на национална история… А посоката на развитие се е определяла от (неизречената) постановка…“Колкото по-зле се говори, пише на румънски, толкова по-добре се говори, пише на молдовски.“ А това означава непрекъснато да се задълбочава изкуствената дистанция спрямо стария език (също и със сила).“ Впрочем, бившият премиер на Молдова М. Снегур преди десетина години сравни молдовската ситуация с македонската и отбеляза, че няма разлика между тях по отношение на езика.
Използването на държавното име като езиково не е непременно белег за етническа идентичност на новите държави: няма швейцарски и белгийски език в Европа, нито кубински, чилийски, мексикански в Америка (списъкът от подобни случаи по света е огромен), но има швейцарски немски, белгийски френски (валонски), кубински испански и съответно чилийски испански и мексикански испански, т.е. в езикознанието вариантността се отбелязва с двойно именуване.
Да не говорим, че велики нации, като американската, безпроблемно използват английския език като държавен и национален, без да имат каквито и да е било скрупули за това. Фактът, че в Македония се откриват различни форми на българския език дори и сега – исторически (писмени), диалектни (говорими), книжовно-прекодифицирани – не бива да създава чувство за малоценност у гражданите на нашата югозападна съседка, и поради това, че повечето от тези форми са възникнали там.
