В момента, в който Правната комисия на Конгреса вкара за гласуване импийчмънта на Тръмп, излезе проучване на Quinnipiac University, според което американският президент бележи рекордно одобрение и тази новина обиколи всички наши медии. Защо? Не е ли нормално с напредването на мандата всеки политик, всяка партия да губи одобрение и да понижава рейтинга си? Ключовата дума тук е „нормално“. По някакъв начин Тръмп успява да олицетвори нормалността, независимо кой как я разбира. А е удивително по колко различни начини хората разбират нормалността.
Всички са наясно що е нормално и що е ненормално, абнормно, екстравагантно, революционно, уродливо и т.н. Нека, за да омекотим оценъчността на думите, да наречем нормалното „обикновено“, а ненормалното – „необикновено“. Обикновеното е познато, повтарящо се отдавна, понякога даже от поколения, описано, предсказуемо и спокойно. Необикновеното е тревожно. То се бунтува срещу мнението на предишните поколения, открива нови истини и нови пътища към прогреса. Иска да разруши света, защото е лош и на негово място да построи нещо друго, без да знае какво: Утопия? Рай? В „Св. Тома от Аквино“ Честъртън пише: „Историята може би не познава нито една „революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание“.
Често необикновеното се превръща в самоцел – бъди различен, пък все едно с какво и по какъв начин! Колкото по-различен, толкова по-стойностен и осъществен! Всеки, който не е различен, е достоен за презрение, защото пропилява живота си в мързел и нерешителност.
Има обаче една тънкост. И тя е в транспонирането на корелацията (какви думи знам, а?) обикновено/необикновено в добро/зло. Всичко идва от отношението към необикновеното. За някои хора то, както казахме, е модерното, прогресивното, яркото, индивидуалното, иновативното, неоткритото, немислимото, смелото, дръзновеното… За тях необикновеното е ДОБРО.
За други хора обаче необикновеното е извратеното, перверзното, грешното, отхвърленото (ако беше толкова хубаво, нали все някой щеше да го е правил!), гордото, надменното, егоистичното, егоцентричното, ексхибиционистичното, лукавото, дяволското, което идва да разруши богоустановения ред, макар че редът, в който живеем, дори и най-хубавият, си е човекоустановен, а Бог само търпеливо наблюдава отстрани докъде ще ни стигне акълът. За такива хора необикновеното е ЗЛО.
И така, когато едни избират необикновеното, вярват че избират доброто, докато в очите на други избират злото. Всъщност всички правят едно и също, само че от различни изходни позиции. Всеки си мисли, че избира доброто, никой не казва на себе си, с изключение на антагонистите от комиксите: „аз съм злодей и върша само злини, защото такава е природата ми и злините ми доставят удоволствие“. Човек признава злините си само на изповед, когато се кае, но през останалото време гледа да „отклони сърцето си към думи лукави за извиняване грешни дела“ (Пс. 140:4).
Ако трябва да върнем думите по местата им и отново да наречем обикновеното „нормално“, а необикновеното „ненормално“, тогава ще видим, че от една гледна точка ненормалното е добро, а от друга е зло. Но тъй като доброто и злото са обективни и не зависят от нашите договорки и условности, можем да кажем, че онези, които обявяват ненормалното за добро или се заблуждават, или искат да заблудят другите (заблуждавам от „блуд“ – отклонение от естествения закон). Следователно можем да заключим, че нормално=добро, а ненормално=зло.
Има и още един аргумент. Всеки богослов, дори и най-немарливият, ще се съгласи, че няма зло. Злото не е съществуване, а проявление, изразяващо се преди всичко в отсъствието на добро. Творението е създадено добро, защото Бог зло не може да твори (тук някой ще се учуди: „Нима Бог не може всичко?!“ и ще стигнем до „хутроумната“ уловка дали Бог е способен да сътвори толкова тежък камък, че Сам да не може да го вдигне – някой път може да се занимаем и с нея, колкото и да ни намирисва на безплодна схоластика), та творението е създадено добро, по добър замисъл, тоест НОРМАЛНО е творението да е добро. Когато в творението се прояви зло (по Божие допущение) и творението се отклони от първоначалния си замисъл, това е НЕНОРМАЛНО. Следователно спокойно можем още веднъж да заключим, че нормално=добро, а ненормално=зло. Ето защо последният сблъсък между нормалното и ненормалното е в действителност последният сблъсък между доброто и злото. Но защо пък „последен“? Хубав въпрос. Доброто и злото са в непрекъснат сблъсък, няма много сблъсъци, та някой от тях да е първи, друг – последен.
На стар военен път между Египет и Сирия има един хълм на име Мегидо (Хар Мегидо). Днес май даже има и град със същото име. Там са се водили много решаващи битки. Там, според пророчеството на св. Иоан Богослов – Апокалипсиса – ще бъде и последната, най-решаваща от всички, битка – Армагедон. Кога ще бъде това? Правилният отговор е: всякога. Армагедон не е във времето, а във вечността или, ако не в нея, в някакъв по-различен вид време, не като нашето. Армагедон е вечната битка между доброто и злото, в която участва всеки от нас при трудното условие доброволно да си избере страна. Армагедон е битката между Бог и сатаната, тоест между редовното и извънредното, отклоненото, девиантното, бунтовното, богохулното. С две думи: Армагедон е вечната битка между нормалното и ненормалното. И щом е вечна, защо да не я наречем и „последна“ – на всяко поколение от хилядолетия насам му се струва, че живее в последните времена и времената наистина са последни, защото в един момент, неочаквано от никого, ще свършат и след тях няма да има други, пане не от този вид, при който всичко върви от причина към следствие. Но животът на отделния човек е прекалено кратък, за да обозре всичко това в цялост и да го осмисли. Човек живее толкова кратко, че времената му приличат на вечност, макар че вечността е нещо съвсем друго. Човек може да приключи живота си по два начина – да умре (почине или загине) и поради изчерпване и свършване на времето. И двата случая е Край с главна буква, а също и Начало. Ето защо и днес ни се струва, че са дошли последните времена, и че последен е сблъсъкът между нормалното и ненормалното.
Къде остана Тръмп във всичко това? Тръмп е явление или по-точно – олицетворение на явление, разразяващо се в навечерието на Армагедона на нормалността. За Тръмп не може да се каже, че него или го мразят, или го обичат. Не, него или го мразят, или не го мразят. Той е скандален, арогантен, надменен, държи се като простак, без всъщност да е такъв – как да го обичаш, него можеш само да го търпиш! Но защо да го търпиш? Защото дори и само инстинктивно усещаш, че олицетворява нормалността, представлява я, говори от нейно име – ето защо. Нормалността не е нещо, което се обича, на което се симпатизира, нормалността просто Е. Тя е естественият ред на нещата, другото е отклонение и болест. Затова Тръмп колкото повече приближава края на първия си мандат, толкова повече повишава рейтинга си. Забележете, че дори последната, отчаяната атака срещу него – импийчмънта – стои от страната не на нормалността, а на ненормалността. Тръмп употребява влиянието си, за да се разследват далаверите на Байдън баща и син, но обществото не се интересува от тези далавери, не иска да се извади истината за тях, а иска да накаже онзи, който иска. Кажете: това нормално ли е или ненормално? И понеже много хора, независимо дали обичат Тръмп и дали го подкрепят, дали го търпят или не щат да знаят за него, са на мнение, че е ненормално, застават на негова страна в името на нормалността.
А в своя Армагедон нормалността е атакувана от десетки страни. Най-ярки и уродливи са атаките към естествени ценности като привързаност към семейство и общност (родова, културна и политическа) и подмяната на любовта с омраза, което се случва при прокарване на политиките, свързани с т. нар. „толерантност“ и „мултикултурализъм“. Джендър идеологията, измислена от хора с болни мозъци не знам, но със сигурност с болни и необратимо увредени души, вече дотяга на нормалните хора, плаши ги. В интервю във връзка с книгата си „Глобалната сексуална революция“, наскоро издадена и на български, германската писателка Габриеле Куби казва: „Ние се движим с голяма скорост в посока към нов тоталитаризъм“. А нима има нещо по-ненормално, нещо по-унищожаващо нормалността от тоталитаризма! Тоталитаризмът е точно обратното на Божествения ред – подменя свободата с робство, но продължава да го нарича „свобода“; подменя истината с лъжа, но продължава да я нарича „истина“; подменя живота със смърт, но продължава да я нарича „живот“. А всяка подмяна слага едно нещо ВМЕСТО (αντί) друго. И когато тоталитаризмът – тази изкристализирала форма на отклонението, на ненормалността – се опита да подмени и Христос с някого другиго, то пред смаяния ни толерантен и мултикултурен поглед ще се очертае АНТИхристът. Чувал съм, че антихристът бил почетен гражданин на Картаген (с което отговарям на всички, които питат „Що е Картаген?“) и затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
