Изтъркулващата се 2019-та година ни носи като равносметка един парадокс: технологиите продължиха да се развиват интензивно, но въпреки това светът се оказа по-малко свързан помежду си. Но да съединиш два телефона е по-лесно, отколкото двама човека. Това е ранно предупреждение към тези, които мислят, че айпитата (IP, Internet Protocol) са хора. През изминалите 12 месеца много интернет-мрежи бяха създадени и много колективи от живи общности са разпаднаха. И това не е трудно за разбиране: в крайна сметка не IP-то, а съседът ви пуши в асансьора.
Една от причините за това разглобяване на света и свеждането към съставните му части е възраждането на националните проекти. Примерите идват от всички посоки и бодат очите.
От Париж Еманюел Макрон, който все повече обръща голизма с хастара навън, преобразявайки го от традиционалистки в прогресивен, се опитва да превърне Европейския съюз в гарнитура към Франция. Макрон притежава аргументи: има външно-политическа визия, провежда вътрешни реформи и ръководи страна с военно производство и ядрени оръжия.
В Лондон Борис Джонсън успя да прокара постигната от него сделка с ЕС през Камарата на общините, така че Обединеното Кралство ще осъществи Брекзит до края на януари 2020-та година. БоДжо също притежава аргументи: има зад гърба си консолидирана партия, абсолютно мнозинство в долната Камара на Парламента, военно производство и ядрени оръжия.
А въпреки че политическите искания на Каталуния за независимост от Испания да изглеждат мъртви, то не са такива сантиментите, които ги обуславят.
В Индия пък министър-председателят Нарендра Моди използва резултата от успешните парламентарни избори в страната, за да форсира на по-висока скорост своя националистически проект, базиран на хиндуизма*.
В Бразилия Жаир Болсонаро върви по същия път, макар и адаптирайки го към спецификите на страната – католическата среда и високата престъпност.
В САЩ Доналд Тръмп води една външна политика, базирана на националния икономически интерес и търговските салда на страната си, отказвайки да бъде въвличан в идеологически интернационали.
Протестите в Хонконг пък бяха най-организираната проява на недоволството на хората там спрямо китайската концепция “една държава – две системи”.
В Япония Шиндзо Абе иска да ревизира Конституцията на страната, възприемана като пречка за воденето на по-активна политика на сигурност от страна на Токио.
А за Турция, Русия и Китай знаем, че техните геополитически концепции по традиция са смокинов лист за националните им амбиции.
Или с други думи, през 2019-та година се оформи една политическа интровертност, чиито външно-политически вектори обслужваха частни, а не споделени интереси (Путиновият мост между Руската Федерация и Крим, “Дълговата дипломация” на Китай с Новия път на коприната, Тръмповата политика на “търговския тефтер”, френската политика за “ЕС на две скорости”, третата турска операция в Северна Сирия, шиитската дъга на Иран в Ирак и Ливан и т.н.).
Друга причина за раздробяването на света през изминаващата година е изтъняването на най-малкото общо кратно между отделните държави: стесняването на периметъра на споделените интереси. И тук примерите през 2019-та година бяха очебийни.
В Източна Азия общата опасност от ядрената Северна Корея и икономическия гигант Китай все по-трудно успява да сдържа отношенията между Южна Корея и Япония в позитивния порядък. Комуникацията между Сеул и Токио бе отровена от призраци, изплували от периода до Втората Световна война**.
Междувременно Индия напусна преговорите за присъединяването си към търговската общност на RCEP***. От друга страна обаче, да посочим и положителния пример: Индия и Япония организираха първия си формат “2+2″****.
В Европа Емануел Макрон нямаше търпение да се отърве от Борис Джонсън, а оттук и от стандартната британската съпротива спрямо федерализацията на ЕС под френско-германското лидерство*****. В Париж вече тече опит за социално инженерство спрямо Европа и в пост-меркелския период на Стария континент.
В Южна Америка разногласията между президентите на Бразилия и Аржентина, Жаир Болсонро и Алберто Фернандес, заплашват функционирането на търговската общност Меркосур. Една от добрите новини, касаеща този търговски блок от Южна Америка, обаче е подписаното търговско споразумение между него и ЕС.
А в ислямския свят решиха отново да разделят Аллах. Този път не на сунитски и на шиитски, а по геополитически признак: в Малайзия домакинската страна, заедно с Турция, Иран и Катар, решиха да обединят сили срещу Саудитска Арабия и направляваната от нея Организация за ислямско сътрудничество.
Но това стесняване на базовия консенсус не се случва само между отделните страни. Напротив, такъв процес на партикуларизация е налице и в отделните държави.
В САЩ Доналд Тръмп по-скоро би се видял с талибаните от Афганистан, отколкото с лидера на мнозинството в Камарата на представителите Нанси Пелоси*****. Последното е показателно за продължаващото обтягане на отношенията – а оттук и на свиването на социалния консенсус – между републиканците и демократите. А след като двама американци не могат да намерят общ език, наистина ли очакваме да има прогрес в денуклеаризацията на Корейския полуостров?
В Израел пък антагонизмът между отделните политически блокове е толкова голям, че страната изпадна в безпрецедентна за времето ни политическа криза.
В Турция властовото струпване в обятията на президента Реджеп Ердоган пък не отговаря на колизията между секуларните и религиозните граждани на страната.
А на изборите за Европейския Парламент в ЕС мейнстрийм партиите продължиха да се свиват електорално, за сметка на все по-отчетливото обособяване на настръхнали по-крайнолеви и по-крайнодесни групи.
Какво означава всичко това: реабилитирането на националните проекти и стесняването на социалните консенсусни?
Все по-голямо налагане на национални интереси за сметка на общи, повече частни егоизми и повече поводи за сборичквания. Светът става “точков” и раздразнителен: той се декомпозира на съставните си части. Неслучайно думата на 2019-та година трябва да е “санкции”: от САЩ и Китай, през ЕС, Русия, Турция и Иран, до Корейския полуостров и Япония.
А ако някой разчита на технологиите за сглобяването обратно на света и за разрешаването на конфликтите, каквато роля се припознаваше за свободния пазар през 20-ти и 21-ви век, то за него имаме новина: технологиите са калашникът на нашето време, а Третата световна война ще се води в името на 5G мрежата.
* В рамките на календарната година политическата формация на Нерендра Моди направи две ключови неща: 1) премахна специалния статут на Джаму и Кашмир; 2) извърши промени в законодателството, регламентиращо предоставянето на индийско гражданство. И двете са стъпки, насочени срещу мюсюлманското население в Индия.
** Върховния съд в Южна Корея постанови, че Япония дължи допълнителни обезщетения на Токио за трудова експлоатация на населението през колониалния период на страната до ВСВ. В резултат Япония ограничи експорта си на специфични химикали, жизненоважни за южно-корейската индустрия на електронни устройства.
*** RCEP (Regional Comprehensive Economic Partnership) е азиатско-тихоокеански търговски блок, чието създаване цели компенсирането на напускането на САЩ на Транс-тихоокеанското споразумение. Съображенията на Индия са свързани с участието на Китай в RCEP и ефекта, който силно субсидираната икономика на Пекин може да окаже на еквивалентните производители в Индия.
**** Този формат е по примера на идентичния, който Индия има със САЩ. Състои се от министрите на външните работи и на отбраната. В индийско-японската си форма има съвпадение на интересите между двете страни спрямо политика Act East Policy на Ню Делхи и тази за Free and Open Indo-Pacific на Токио. Този формат между двете държави включва в себе си и антикитайски вектор.
***** Това е и една от причините, поради които Франция, за разлика от Германия, бе против даването на отсрочка на Обединеното кралство за постигане на сделка.
****** Такава покана за среща в Кемп Дейвид от президента на САЩ към талибаните е имало, но визитата се отлага в последния момент, след като групировката извършва поредната си атака, в която загиват 12 човека, един от които американски войник. Друга вероятна причина за нереализирането на срещата е било буксуващите към онзи момент преговори между САЩ и талибаните за изтеглянето на първите от Афганистан.
