Ескалацията на напрежението в Сирия е показателно за това, че турският президент Реджеп Ердоган допусна няколко базови политически грешки, които доведоха до настоящето положение на позициите на Анкара в южната й съседка.
Първо, турският президент не успя да съобрази, че американският интерес към Сирия намалява пропорционално на апетита му спрямо тази страна. Казано с други думи, колкото повече Турция се намесваше в Сирия, толкова повече американците виждаха причини те самите да не го правят.
Второ, Анкара не разбра, че в Сирия Русия винаги е гледала на сътрудничеството си с Турция в краткосрочен хоризонт: като тактическо, а не като стратегическо (затова и в момента Москва покровителства кюрдите и се опитва да ги примири със силите на Башар ал-Асад).
Трето, Ердоган помисли, че може да извлече стратегически ползи от влизането си във формата “Астана/Сочи” с Русия и Иран. Всъщност този формат бе създаден, не за да разреши конфликта в Сирия по дипломатически път (нещо, което нито Русия, нито сирийския режим имат интерес да направят), а за да начертае разделителна линия между Турция и САЩ. Или с други думи, Ердоган помисли, че това, което не може да постигне чрез партньорството си със САЩ, ще успее да направи чрез преговори с Русия. Груба грешка: Москва леко, но настоятелно изиграва Анкара на ежедневна база в Сирия (следващият епизод на “прецакването” може да се случи в Либия).
Четвърто, турската държава подцени диференциацията между собствените й интереси и тези на САЩ спрямо Сирия. Да, отстраняването на Башар ал-Асад бе общ такъв. Но след това се случи голямото разпадане между Анкара и Вашингтон: основен турски приоритет беше неутрализирането на кюрдите, докато главният американски такъв се състоеше в противоборството с иранското влияние там.
Пето, след трите си операции на сирийска територия (“Щитът на Ефрат” от 2016, “Маслинова клонка” от 2018 и “Извор на мира” през 2019-та година) Реджеп Ердоган не съобрази, че това е пикът на възможностите му, а не тяхното начало. Но понеже апетитът идва с яденето, то Турция реши да се ангажира със споразумението за демилитаризация на Идлиб с Русия от 2018-та година. Същото споразумение бива нарушавано и от Сирия и Русия, от една страна, и от Турция, от друга. Но това става на сирийски терен според руските правила, вследствие на което човешките жертви от турските въоръжени сили, които Анкара дава там, символизират обречената й роля в Идлиб. Или с други думи, в Идлиб Русия покани Турция да играят покер, но с белязани карти.
Шесто, турският президент остава изолиран в желанието му да притежава сериозно влияние върху Сирия след разрешаването на конфликта там. Русия и САЩ, успоредно на кръга от близки до споменатите две държави страни, играят все повече срещу Анкара в конструирането на Сирийския Конституционен Комитет (разделен на три квоти от 50 човека, избирани съответно от сирийския режим, от опозицията му и от ООН). Турция има сериозно влияние върху опозиционната квота, но същата бива редактирана с избирането на хора от КСА и ОАЕ. Именно Саудитска Арабия и Емиратите водят в момента задкулисни разговори с Русия, в които се обсъждат възможностите за създаване на антитурски механизми в Северна Сирия.
Нищо от гореизброеното обаче не променя обстоятелствата в Сирия от кореспондиращ характер.
Първо, Турция остава най-потърпевшата страна от бежанските вълни (Анкара казва, че е дала вече около 40 млрд. долара покрай бежанците на нейната територия, които са между 3.6 и 4 млн. хора). Отварянето на границите й под този човешки натиск обаче означава нещо от съвсем друг порядък, а именно, че Анкара преустановява изпълнението на сключената сделка през 2016-та година с Европейския съюз (ЕС). В такъв случай, Турция ще се превърне в част от проблема, а не в част от решението на бежанския и мигрантски натиск (досега Анкара изпълняваше своята част от сделката).
По отношение на бежанците и мигрантите, тези дни предстои да видим каква степен на неизпълнение на ангажиментите си Турция ще предприеме. По-леката опция е Анкара да не спира бежанците за определен период от време. По-тежката: да им съдейства логистично (т.е. да организира тези потоци) за фиксирано или неопределено време. Яснота и развитие по този въпрос може да има, ако се състои срещата между Реджеп Ердоган, Еманюел Макрон, Ангела Меркел и Владимир Путин на 5-ти март в Истанбул (преди ескалацията на напрежението в Сирия от вчера вечерта индикациите бяха, че е по-вероятно да се състои само двустранна среща между Путин и Ердоган; междувременно обаче двамата вече разговаряха по телефона).
Второ, въпреки че имаше индикации за нарастване на бежанските потоци от Сирия – ООН предупредиха, че от началото на декември месец, следствие на военните действия на проправителствените сили на Асад, над 900 хиляди души са дислоцирани от околностите на Идлиб и Алепо – ЕС реши да реагира като щраус, който поздравява слънцето със задника си. В това отношение си личи дебелият дисбаланс в бежанската политика на ЕС спрямо нейните либийски и сирийски вектори. Когато става дума за бежанци, Брюксел трябва да се постарае повече, така че да не създава впечатлението, че Италия и Франция са приоритетни пред Гърция и България.
Трето, действията на проправителствените войски на Башар ал-Асад, както и руската военна подкрепа за тях, остават основният източник за формиране на бежанци от Сирия. Затова настроенията в Европа срещу тези човешки потоци трябва да отчитат с по-голяма коректност причините за тяхното създаване изобщо.
Четвърто, ЕС допусна грешка, делегирайки сигурността си в ръцете на Турция. Анкара е незаобиколим фактор по отношение на справянето с бежанския и мигрантски поток, но Брюксел трябваше да разработи и алтернативни механизми и лостове за влияние върху ситуацията. Въпреки продължителността на кризата, усилията на НАТО в Източното Средиземноморие в това отношение се оказаха закъснели, ефирни и по-скоро на хартия.
Пето, Турция трябва да се научи, че не може да нарушава националния суверенитет на дадена държава (в случая Сирия, при това, въпреки ясните възражения на ЕС), да води посредническа война в друга страна (в случая Либия, въпреки ясните възражение на ЕС), да се снабдява с руско оръжие (С-400, въпреки ясните възраженията на НАТО) и да не пропуска дипломатически инициативи на държави, които имат враждебно отношение спрямо ЕС и НАТО, а после, когато се окаже с разкървавен нос, да тича за кърпичка точно при ЕС и НАТО. Със сигурност евро-атлантическите структури щяха да имат по-голяма чувствителност към ситуацията на Турция, ако същата не нарушаваше военно-въздушния и морски суверенитет на Гърция и ако спазваше военното ембарго върху Либия.
Когато става дума за региона и проблемите в него, Турция трябва да си дава сметка, че е в един отбор с НАТО и има сходни проблеми с ЕС. Още повече, че Анкара не печели нищо от флирта си с конкурентните съюзи.
Не че нещата между ЕС и Турция, в рамките на НАТО и отделно, ще са гладки. Но поне картите няма да са белязани.
