Европейската идея е на смъртно ложе. Европа повтаря историческите си грешки, а дефицитът на солидарност и злоупотребата с идеята за равенство вече донесоха края на Европейският съюз. На нашето поколение – хората около и под 30 годишна възраст – остава само да асимилираме случващото се.
Когато преди 80 лета европейските лидери са си затваряли очите пред престъпленията и териториалните амбиции на Адолф Хитлер в нелеп опит да отложат неизбежната война с най-голямото зло в човешката история сигурно също е имало дипломатически вечеринки, потупване по гърба и ухилени ръкостискания. Днес този сюжет се повтаря пред смаяните ни погледи, само че в ролята на Хитлер е турският президент Реджеп Ердоган.
Усвоил до съвършенство реториката на крайната левица и ролята на вечна търсеща правата си жертва анадолският мустакат диктатор използва силата на състраданието за да победи Европа в собствената ѝ игра – тази на толерантността и взаимопомощта.
В ролята на сирийски бежанци пък влизат млади мъже от страни като Афганистан и Мали за чието добруване се правят опити да бъде вменена отговорност на най-бедните страни в Европа, каквито са България и Гърция.
Стига се до ситуация в която навръх националният празник на България 3 март в който страната ни чества кулминацията на освободителните си борби срещу Османската империя българският министър-председател да се среща с турски държавен глава в опит да омилостиви неоосманските му имперски претенции.
Междувременно Европейският Съюз съществува без ясно лице, концепция и лидерство.
Солидарността явно се изчерпва до отпускане на още и още пари на Реджеп Ердоган, които да бъдат използвани за военните му кампании в страни като Либия и Сирия и утвърждаване на политиката на неоосманизма. Докато чакаме европейските чиновници, заети с осигуряване на специални тоалетни помещения за мъже в рокли и въвеждащи часове по “сексуално образование” вместо такива по икономическа грамотност и самозащита да се събудят от зимният си сън, поколението на българите под 30 години рискува да се озове в ситуацията на своите родители преживели смяна на политическата и икономическа система, чиито животи и добруване са поставени на картата в игрите на геополитически бакалски сметки.
Бивши империи като Великобритания преодоляват успешно миналото си чрез градене на икономически връзки и търговия, докато Турция все още не може да се съвземе и бленува за дните си на силово налагано ориенталско безправие.
Ако чиновниците с неопределен пол в Брюксел искат въобще европейската идея да просъществува, Европейският съюз трябва спешно да преосмисли приоритетите си и не просто да окаже материално и технологично съдействие на България и Гърция за справяне с опазването на държавните им граници, но и да се погрижи за възстановяването на демократичните процеси в съседна Турция, която не просто страда от болестта на тоталитаризма, но и се опитва да зарази останалите страни в региона.
В противен случай единственият възможен сценарий е не интеграция в Европейска Федерация, нито идейно неосъществимата „Европа на две скорости“ с втори център Вишеград, а връщане към времената на феодалната разпокъсаност и неоосмански еничари пред портите на Виена.
