Изкуството е нещо прекрасно. Там човек открива себе си, мислите си и емоциите си. Открива ги по един красив начин. Красивото само по себе си вдъхновява човека. Той има нужда от него. Красивото има силата да изправи падналия, да вдъхнови отчаяния и даде сили на безсилния.
Красотата е основен ресурс за човешката душевност. Както водата, въздухът и храната за организма. Тя е била част от културата на нашата цивилизация хиляди години. Това се вижда от наследството, което намираме все по-интензивно в последно време. Красивото не е въпрос на вкус. Видяно и чуто от всеки, то буди единодушна реакция.
Бичът на профанщината, който тегне над нас, не е пропуснал и красотата. Простотията, която превзема всички сфери на живота ни и води до душевна простота. Това минава и през обявената война срещу красивото. Войната на човека срещу самия човек.
Днешният профан счита, че света започва и свършва с него. Нищо предходно няма значение. Няма значение и красотата. Днес изкуството е масовизирано. Неговата задача вече не е да вдъхновява, а да забавлява. То не оставя трайни белези, а буди инстинктивна и първична реакция, която после изчезва и остава забравена. В това време душата е празна. Остава гладна за красота. И индивидът губи себе си. Става тревожен и невротизиран. Остава с усещането, че е опитал от всичко и нищо не го прави щастлив.
Творецът вече не е вдъхновител. Той създава продуктите си, не според красотата, а според способността да стане популярен. Макар и временно. Не е нужно да има каквито и да било уникални качества. Някой ще му ги измисли. Било този, който иска да пласира продукта му или пък онзи, който иска да се докосне до онази временна слава и да си изгради имидж на човек, който разбира от изкуство. Вторият човек е заблуден. Защото той не оценява изкуство, а екстравагантност и забавление.
Всяка композиция на предмети, всяка мацаница, всеки подбор на думи в рима (а дори не винаги), днес претендират да бъдат изкуство. При това модерно. Не са нито едното, нито другото. Те са псевдоизкуство. Нещо, което иска да носи корона, която не му принадлежи. Защото приемствеността е скъсана. Векове на стремеж към красивото са заменени със стремеж към “скандалното”, “интересното”, “забавното”, “екстравагантното”. Защото така е много по-лесно.
И няма нищо лошо в това да се създават продукти, които хората да възприемат и да се забавляват чрез тях. Това дори е полезно. И човек следва да бъде свободен да избира. Ужасяваща е лъжата, че това е изкуство. Заблудата вреди на човека, защото той почва да вярва. И остава разочарован, когато продължава да усеща онази отчайваща пропаст, която остава незапълнена. И той започва все повече и повече да търси в тези „продукти“ лек, но не го открива. Намира само временен способ да се разведри. Този процес прилича на лекуване на депресия с алкохол. Човекът се превръща в алкохолик, търсейки спокойствие и бягство от тревогите. На сутринта разбира, че не си е помогнал и търси поредната доза опиянение. В дългосрочен план, проблемите му стават все по-големи и трудни за разрешаване. Изкуството се различава от продукта с това, че е в пъти по-ценно. То лекува. Ефектите от него са дълготрайни, защото хранят душата на човека.
Шапки долу за онези, които продължават да създават красиви неща. Те са една шепа пазители на красотата – необходимото за човешката душа. Тяхната борба е тиха и безславна. Те бранят човека. Няма да получат вниманието и овациите на публиката. Поне не сега.
