„Братя хора, нека ви разкажа как се случи всичко“ – така започва разказът на Максимилиан Ауе в „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, единственият роман за последните тридесет години имащ потенциала да стане вечна класика. Макар темите да са многобройни, а и не са предмет на настоящия анализ, може би най-важната от тях e, че злото не е изолиран случай, а способност на всеки един от нас. Никой не е изолиран от него, не е нещо, което се случва на „другите“, а е банално всекидневие. Или ако цитираме директно:
„Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри“
Идеята за баналността на злото не е нова, но е формулирана най-добре от Хана Аренд – “Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие“. Големите злодеи на историята не са изолирани случаи, макар в опита си да се избяга от реалността на човешкото, да се открие някаква логика в хаоса, успокоение за гузна съвест или преграда пред ужасяващото осъзнаване, че на това са способни хора като мен и теб, често да са им приписвани най-разнообразни заболявания.
Каква е връзката на този предълъг увод с настоящите събития от България и света? Че все още нищо не се е променило и никога няма да се. Но най-вече това, че принципна разлика между дрогирания джигит, който уби Милен Цветков и хилядите тарикати, които се смятат над правилата и забраните срещу разпространението на коронавируса COVID-19 няма.
Никаква.
„Le mal se fait sans effort, naturellement, par fatalité; le bien est toujours le produit d’un art“
Бодлеровото „Злото се случва естествено, неизбежно, доброто винаги изисква усилие“ ни казва, че Правилното изисква действие, което не винаги е разбирано или харесвано, а още по-малко – лесно.
Злото не е нещо, което се прави от другите. Не е нещо присъщо само на политиците, богатите, бедните, журналистите, русофилите, русофобите или там-каквото-мразите-днес.
Същите хора, които бутат 20 на КАТ, за да ги пусне защото са превишили скоростта, утре ще се забият с 200 върху нищо неподозиращ човек, който просто е спазил правилото да чака червения светофар.
Същите хора, които днес решиха да бъдат „над нещата“ и да пренебрегнат всички забрани и опасения за разпространение на вируса, за сметка на тези, които спазиха правилата, утре ще бъдат тези, които са заразили и убили роднините ви.
Същите хора, които днес свалят торентчета, защото „те тези пари си имат“ утре ще бъдат бизнесмени, които ще откраднат милиони от обществени поръчки, защото „то държавата пари си има“.
Същите хора, които днес са лекари, епидемиолози, вирусолози, криминалисти, икономисти във фейсбук, утре ще са политици, които с безкрайната си арогантност да разбират от всичко ще взимат решения, от които страдаме всички.
Новият обществен договор е между тези, които се правят, че пишат правила, тези които симулират прилагането и изпълнението им и тези, които се правят, че ги спазват. Правилата са за другите и всички сме за спазването им, стига да не ни засягат. Да не ни пречат да „караме бясно на червено“ или да си идем на село за агнешко или…pick your personal poison. Нека не забравяме малко и лицемерието, защото то беше за пореден път отприщено от трагичния край на един от последните мохикани на българската журналистика.
Същите хора, уж големи бизнесмени, които пробват да вкарат децата си в детски градини по втория начин, днес ще ви се карат за неприлагане или липса на правила. Но иначе борци за справедливост.
Същите хора, уж антикомунисти, уж мразещи всеки агент на бившата държавна сигурност, днес ще споделят статуси на агент Сашо. Но иначе дисиденти.
Същите хора, мразещи пропагандата на „свинските медии“, днес ще четат пропагандата на „рогатите“ медии. Но иначе борци за чиста медийна среда.
Същите хора, които се борят срещу „фалшивите новини“, но с удоволствие и искрено вярват и разпространяват тези, които са им удобни – например на провалени политически PR-и.
Същите хора, смеещите се на лумпените с 5G конспирациите, днес ще си съставят собствени не по-малко малоумни конспирации – я за катастрофа, я за ограничаване на права. Но иначе умни и красиви.
Същите хора, които днес ви говорят за свободата, забравят, че тя идва с отговорност, защото иначе нарушава свободата на тези до вас. Понякога не само свободата.
Същите хора, безкрайно уплашени дали случайно генералът на НОЩ-та преследва политическа кариера, днес ще използва смъртта на свой събрат за политически дивиденти.
Същите хора, които са много възмутени от отворените църкви, но искат да им отворят парковете за да се наливат по пейките.
Същите хора, които всеки път, когато дори се спомене „циганска престъпност“ веднага доносничат на де-що-съд-има днес ще са много за спазването на правилата.
За белите цигани пък, като убиеца на Милен Цветков например, днес ще се изпише много – и с пълно основание. Но той е всеки един от нас, които сме решили да минаваме метър всеки един ден. Но иначе все друг да е виновен.
Понякога, обаче е необратимо.
“Dieu serait injuste si nous n’étions pas coupables”
Паскаловото „Господ би бил несправедлив, ако не бяхме виновни“ също е вярно. Както вече писах, страхът от смъртта и какво следва след него беше тотално заличен от хедонистичен консумеризъм. От света, в който да си „със звездички в зениците“ те прави готин. В който мама и тате ти подаряват кола и те пращат в чужбина, с надеждата, че професорите ще замаскират собствения им провал. В който социалната стълбица се определя от количеството изпит Мойсет под звуците на Преслава. В света на тези, получи всичко – и права и пари, без да са пролели нито кръв, нито пот, нито сълзи. Защото не са наясно със стойностите – не само на шампанското и колата, но на живота и смъртта. Синовете на Великия Преход (по Райко Байчев). Мамините детенца (по премахнатия от учебния план, за да не навява асоциации на днешните Каравелов). Трагедията да се мислиш за по-равен от другите, в удобно налаганата илюзия, че всички са равни. Не, не са – защото от едната страна имахме доказано остър и уволняван по политически причини журналист, а от другата разглезен келеш на наркотици. И умря, не този, когото трябваше.
Дребнобуржоазната парвенющина и показност не е нещо ново и в повечето случаи е безобидна. Въпросът е, че ние нямаме „аристокрация“ на която да се подражава, а само привнесени най-лошите примери от Запад и Изток.
Виновни са политиците, обществото, наркоманите, тарикатите – всеки един от тях направил своя избор. Виновни сме аз и ти, всеки път когато правим неправилния избор, защото е по-лесен, защото не ни пречи на ежедневните задачи или просто защото сме тарикати „над нещата“. Който е далеч по-труден в реалния свят, отколкото да се пръска мъдрост в социалните мрежим през почивките от кол центъра.
Всичко се случи така, братя хора.
