Редица изследвания свързват успеха на едно общество с нивото на ДОВЕРИЕ между неговите членове. Успехът на сегашните скандинавски общества (преди да ги обхване мултикултурната илюзия), се дължи на умението им да живеят заедно, като си вярват едни други. Това ги прави много успешни в социален план и в техните стопански дейности, индустрия и качество на живот като цяло. Вероятно, въпреки варварските грехове на норманите/викинги/варяги и тяхната известна жестокост и грабителство, все пак те, жителите на северни и неплодородни земи и морета, са успели да покорят много земи, да открият Америка, да завладеят Британия, (макар и вече като офранцужени нормандци) през Вилхелм Завоевателя в 1066, да основат Киевска Рус, да станат крале на Сицилия, да стигнат до Константинопол и да станат даже част от личната наемна гвардия на Василий Втори, която много е спомогнала за разбиването на Цар Самуил край Беласица.
Какво е сплотявало тези хора
и ги е правело, макар и малобройни, толкова успешни в техните военни начинания, още от ранното Средновековие, макар че те са били също отлични занаятчии, земеделци, корабостроители и мореплаватели? Да оставим настрана даже това, че яденето на червени мухоморки Amanita Muscaria преди битка ги е правело безумни храбри-berserk или това, че техните жени са участвали почти наравно с тях в битките като са били винаги зад тях, подавайки им мечовете и брадвите с окуражителни викове. Може би най-същественото е било това, че тези хора са имали понятието ЧЕСТ и най-голямата ценност за тях е представлявало тяхното име, а най-големия позор – това име да бъде посрамено. Да загинеш в бой с меч в ръка (обикновено изработен от немци, защото техните са били най-качествени) всред другарите си, (ах, как е опозорена тази дума), е означавало, че ще отидеш във Валхала. Да станеш за вечни времена Герой в езическото царство на Вечната слава, възпято от Вагнер и доста подло атакувано от “антифашистите”, като нацистка музика. Всъщност, при тези митове за честта, става дума отново за същата добродетел наречена ДОВЕРИЕ, защото в битка, дали за спартанци, дали за викинги, дали за македонци или самураи, най-важното е вярата, че няма да бъдеш предаден, че няма да бъдеш атакуван в гръб и победен с коварство. И сякаш тази добродетел трансцендира религиозната принадлежност и се оказва, че доблестта предшества дори големите монотеистични религии, че тя е тема още на Сократ и остава като една основа в характера на народите, доколкото все пак всички народи полека-лека се смесват и загубват своите характерни особености.
Да погледнем Балканите по време на тяхното завладяване
Византия, големият културен и цивилизационен център, учителят на околните християнски държави, от столетия вече е била символ на задкулисие, отровителство, коварство, измяна и хитрост. Междуособици и предателства, неспазване на договори, примамване с цел вероломно убийство, скопяване, рязане на носове, избождане на очи. Това сякаш е станало съществено културно наследство на Следвизантийското пространство, нещо като стандарт, включително за Московията и за Иван Грозни. Сякаш слабостта на целият околовизантийски ареал е била липсата на ДОВЕРИЕ, между владетелите и между членовете на общността, макар номинално всички да са били православни християни. Както помежду си, така и в усещането за обща цел и задружност ДОВЕРИЕТО е отсъствало. Крамоли и свади, подозрителност и безчестие, личен и семеен интерес са доминирали над тези земи, застрашени от чуждо нашествие.
Не че Западна Европа е била нещо напълно различно,
но там сякаш, може би преувеличена, донякъде и осмяна по-късно от Сервантес идея, но все пак е имало минезингери, тровери, рицари, култ към Дамата (проекция на Богородица), романтичен героизъм и разбира се съхраненото понятие за ЧЕСТ, оцеляло дори векове по-късно в дуелите по повод оскърбление на достойнството или на честта. Нашествениците на Исляма са били нещо друго и не са имали никакви колебания. Те всички са били обединени слуги на Аллаха, лоялни и безпрекословни, хитруването във война или мир е било изключено по начало за тях, защото тяхната вяра, която означава Пътя, е изключвала предателството. На такава сила е могло да се противопостави само друга подобна по морален заряд сила. Християнските рицари са се опитали да го направят в мащабите на рицарските ордени и братства, основани на Вярата и Доверието. Където тези Ордени са се пропуквали и са ставали комерсанти (днес го наричаме корупция), там те са били побеждавани. Истинските доблестни и последни рицари на честта като Ла Валета в Малта, са били последната преграда. Зад него са били онези неколцина, запушвали пробива в крепостната стена, няколко десетки може би, които са си имали Доверие, но не както в Родос, където предателите отварят крепостта за враговете си.
И това е спасило онова, което днес е пощадената от Исляма Европа. Там, на Запад и Север, народите, които са съхранили все още взаимното си ДОВЕРИЕ, живеят много по-добре от византийските народи – Рум Милет – из Балканите, които все още не могат да свикнат да си вярват един другиму. Разбира се, мултикултурализма ще се погрижи да изравни различията. Но това няма да бъде в полза на бледоликите и тяхната култура на Доверието.
