В житейския и творчески път на Михаил Булгаков има един момент, в който той прави проста сметка – привежда в числа негативните и положителните рецензии относно неговото творчество. Резултатът е 298 обругаващи срещу 3 добронамерени. Булгаков е определян като „класов враг“, „литературен боклукчия“ и човек, който „пръста отрова срещу работническата класа“. Животът му приключва полусляп в комунална квартира, а след смъртта му Анна Ахматова ще пише „Така сурово ти живя и до края си отнесе великолепното презрение“.
През целия си живот Булгаков среща пречки или забрани да публикува това, което пише. Ако то все пак достигне до печат, следват хули. Романът му „Майстора и Маргарита“ ще види бял свят едва четвърт век след смъртта на своя автор, а „Кучешко сърце“ е конфискувана от съветските органи за сигурност. Но той не спира да твори. Защо ли? В дневника му има реплика – „Това нещо ще свърши някога. Вярвам“.
С какво по-различна е съдбата на Марина Цветаева? На Осип Манделщам? На Николай Гумильов? Какъв живот живее Анна Ахматова? На 18 февруари 1964 г. великолепният поет и бъдещ нобелов лауреат Йосиф Бродски е принудително отведен от съветската милиция във Втора психиатрична болница в Ленинград. Причината – стиховете му. След години той ще разказва как го будят посред нощта, за да го топят в ледена вана, после да го увият в мокри чаршафи и да го оставят да седи така до горещ радиатор. За проява на свободна мисъл.
Сивата съветска действителност, наблюдението от страна на органите, изпращането от време на време в ареста при престъпния контингент, непрекъснатата възможност от уволнение от работа и заточение в най-далечния край на страната, лагерите, изправителните заведения, психиатричните клиники… Всичко това е част от средата, в които живеят творческите духове, призвани да бъдат свободни. И в най-несвободната възможна среда те създават творчество, което е продукт на свободен дух и носи универсални послания.
От гледна точка на днешния ден, особено сравнено със съветската действителност, възможността за създаване на творчество никога не е била по-широка. Тя не е просто свободна, на практика пред нейното осъществяване липсват граници. Съвременното творчество може да хвърли ръкавици на столетни предразсъдъци, авторитети и традиции.
В по-голямата част от случаите резултатът обаче е еднопластов. Липсва задълбоченост. Липсва послание. Писаното слово отказва да създаде образ като този на Йешуа Ха-Норци. И предпочита да се бори за имагинерна инклузивност, да води война по отношение на използване местоименията „тя“ и „той“ и да обяснява необходимостта си от safe space.
Да, safe space, очаквайки форми на съжаление за проявата на емоционална инконтиненция. Не ме разбирайте погрешно. Емоциите са незаобиколима част от литературата, без тях щеше да е налична само хладна публицистика. Но докато Булгаков хвърля ръкавица на цялото НКВД с писмо с искане да му бъдат върнати отнетите ръкописи(напълно осъзнавайки, че това може да означава еднократен билет за Соловецкия лагер), днес непреодолимо препятствие се явява да не би някой да се обиди от дума, която не влиза в разбиранията за либерален политкоректен новговор.
Съветщина обаче има. И тя се изявява не в огромната машина за репресии, а в изцяло личното отношение. Възможността да подлагане на личност рядко е била толкова силна. Общественото обругаване за политически некоректно послание(между впрочем политическата коректност в своя обхват расте с геометрична прогресия, от понятие за обща толерантност днес вече преследва това, че в класическата литература авторите били прекалено… бели) напомня казионния гарнизонен обстрел от щабните идеологически генерали на съветския режим по инакомислещи автори. С тази разлика, че униформите са по-различни. Примерно по-шарени. И без борба за щастието на световния пролетариат колкото борба за социална справедливост на групов принцип.
Логично е да си задавам въпрос – защо? Свободата е налична, тя е предпоставката за творческото съзидание. Свободата днес не е само свобода на вътрешния дух. Тя е обективна по своя характер. Булгаков е бил много по-свободен от своите съвременници. Но средата е била в окови. Днес тези окови ги няма. Поправка – днес вече никакви окови няма.
И ето, че ценността увисва в пространството. Семейство Турбини ги няма. А и не може да ги има. Семейството е нарочено за ретроградно. Традиционното семейство е „опресивно“, то „фрустрира“ прогресивния елемент. И отново гарнизонен обстрел. Под който попадат не само семейство Турбини. Попадат Шекспир, Чосър, Спенсър, Милтън.
Либерална „съветщина“.
