#НаДнешнияДен 1853 г. умира Захари Зограф – основоположникът на българската светска живопис.
Множество митове ограждат живота на Захари Зограф. Възприеман като първият, разчупил старите средновековни традиции и вкарал светски елементи в изкуството, той се превръща в една от най-почитаните фигури на българското изкуство още от първата половина на миналия век.
Митовете донякъде са оправдани – Захари е единственият, пряко свързан и с трите големи български манастира – Рилският, Бачковският и Троянският. Освен тях той добавя към биографията си и творчество в Света Гора. Това безспорно са най-големите и престижни места за един възрожденски зограф.
Част от неговата популярност идва от факта, че той рисува свои автопортрети на няколко места. Правейки и кавалетни портрети – на себе си, на Неофит Рилски и на братовата си съпруга, той си печели славата на първият светски художник у нас, макар и без академично образование. Но достойнствата на Захари Зограф се простират по-далеч от тези сухи факти.
Често се изтъква как художникът е изобразил „в съвременни дрехи“ грешниците, изобличавайки пошлите им нрави; как вкарва реалистични нотки в църковната живопис; как се влияе от западното изкуство през копия, които е притежавал. Колкото и технически коректни, тези факти не го правят уникален, нито дори пръв – исторически във всеки период има творци, които рисуват шаблонни сцени, в които героите са облечени в съвременни за епохата (и съответно – анахронични за, например, Библейски сцени) дрехи. Колкото и да е условно, „реалистични нотки“ има и в част от нашата средновековна живопис. Влиянието от запад е факт, но то идва не по-късно от неговия баща Христо Димитров, който е притежавал внушителната и запазена в семейството колекция копия.
И всъщност не разчупването на традицията, а запазването на тази традиция е едно от достойнствата на Захари Зограф. По неговите думи, той е взимал за кратко уроци от преминаващи през Пловдив френски художници. И от тях е научил принципите на перспективата. Макар и да е имал представа за тях, което разбираме от негови запазени отлични рисунки, в църковната си живопис е запазил доста от принципите на църковното изкуство – уважение към наследството на баща си, когото е познавал едва 9 години, и към, както се твърди, по-консервативната живопис на брат си и свой учител Димитър Христов.
Така Захари е намерил известен баланс между своите виждания и представите на църковните йереи, които са му поръчвали икони и стенописи. Разбира се, той не е бил изцяло изучен по западен модел художник. Не успява да изпълни мечтата си да отиде да учи в Академия. Но и този факт не бива да ни праща към твърденията, че е „самоук“ – не, просто начинът за образоване в негово време и по нашите земи все още е бил по-директен. И както техническото, така и естетическото изпълнение при него е било отлично.
Друга страна от неговия характер, която понякога се пренебрегва е неговите виждания и обществена дейност. За разлика от общоприетата – и много често погрешна – представа за бедния художник, Захари всъщност е бил изключително заможен. Освен скъпите поръчки, той успява да използва парите си да купи няколко къщи и дюкяни в родния си Самоков, често дава пари на заем, и като цяло – успява да използва добре натрупаното си богатство. Но освен това той милее за истинско българско просвещение. Мисли и помага на свои приятели, които печатат книги и учебници, бори се за църковна и просветна свобода на българите, и като цяло – един от невъзпятите, макар и малки, герои на българското просветно Възраждане.
