#НаДнешнияДен 1241 г. умира цар Йоан Асен II (Иван Асен) (1218 – 1241 г.) – най-великият представител на бележитата династия Асеневци и владетелят, при когото Второто Българско Царство достига зенита на своята мощ и териториално разширение.
Йоан Асен II е най-големията син на цар Йоан Асен I (1190 – 1196 г.) от брака му с царица Елена и съответно племенник на царете Петър IV (1185 – 1197 г.) и Калоян (1197 – 1207 г.) – тримата братя, с чиито имена се свързва освобождението на България от византийско владичество и основаването на Асеневата династия. Точната година на раждането му е неизвестна, но според изричното свидетелство на Георги Акрополит при убийството на цар Калоян през 1207 г. синовете на стария цар Йоан Асен I – Йоан Асен и Александър още не били излезли от детска възраст. Тълкувайки този израз, историците отнасят раждането му към 1193/1194 г. (според някои към 1195/1196 г.).
Детските години на Йоан Асен били съпътствани от много превратности. Той станал свидетел на насилствената смърт на своя баща, а впоследствие – и на чичовците си. Докато те управлявали, правата му на престолонаследник никога не били оспорвани. За толерантността на цар Калоян спрямо невръстния син на цар Йоан Асен I съдим от факта, че той изпратил собствения си син Витлеем да учи в Рим, където по всяка вероятност е трябвало да се подготвя за духовна кариера.
Нов драматичен обрат в съдбата на Йоан Асен настъпил в края на 1207 г. – заговорът срещу цар Калоян бил дело на хора, настроени враждебно и срещу престолонаследника. Узурпаторът Борил (1207 – 1218 г.) не бил чужд на мисълта да премахне и конкурентите си за трона в лицето на младите князе. За това съдим от обстоятелството, че Йоан Асен и Александър с помощта на верни хора трябвало да бягат отначало в отвъддунавските български територии при старите съюзници на Асеневата династия – куманите, а по-късно, понеже гоненията не преставали, и в едно от руските княжества. Името му не е споменато, но се предполага, че става въпрос за Галичкото княжество, което било и най-близко разположеното до българските земи. При русите Йоан Асен стоял около десет години и се оженил за първата си съпруга (според други източници тя му била само наложница) – името ѝ било Анна и го дарила с две дъщери.
През цялото това време младият престолонаследник не загубил връзка с родината си и следял активно събитията в нея. Затова, когато през 1217 г. крахът на цар Борил и във външно, и във вътрешнополитически план станал очевиден, Йоан Асен начело на немногобройна дружина руски наемници се завърнал в България и отправил открито предизвикателсто за трона, който му принадлежал по право. Цялата страна се отметнала от узурпатора, който се затворил в престолнината Търново и бил подложен на седеммесечна обсада. Когато се уверил, че положението му е неудържимо, Борил се опитал да избяга, но бил заловен и ослепен по заповед на новия цар, след което бил отпратен в манастир – 1218 г.
Началото на управлението на цар Йоан Асен II не предполагало провеждането на активна политика. Причините за това били от една страна международни – по времето на цар Борил България се лишила от голяма част от териториите си, освободени от първите Асеневци. Северозападните български области Белград и Браничево били отстъпени на унгарците, сърбите се разположили в Поморавието и части от северна Македония, а Латинската империя си върнала отнетите ѝ от цар Калоян земи в Тракия и Южна Македония. Впрочем стабилизирането на Латинската империя след опустошителния удар, нанесен ѝ от цар Калоян в битката при Адрианопол (1205 г.), било временно. Много скоро тя загубила отново тези земи, които този път паднали в ръцете на Епирския деспот (който след завземането на Солун се провъзгласил за император) Теодор Комнин. От изток латинците били притиснати от Никейската империя, която завоювала почти всички латински владения в Мала Азия и се опитвала да пренесе борбата за възстановяване на Ромейската империя (унищожена след превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.) на европейска територия. Така за контрола над гр. Адрианопол (дн. Одрин) и земите в Източна Тракия се борили Никейската и Солунско-епирската империи, които и си оспорвали кому да се падне „латинското наследство“ и славата от възстановяването на Ромейската (Византийската) империя.
Във вътрешнополитически план най-голямото предизвикателство пред цар Йоан Асен II представлявал болярският сепаратизъм, жертва на който паднали и тримата първи владетели от Асеневата династия. На всесилните боляри се усладило да свалят и издигат царе, болярските бунтове не били необичайно явление, а южните и югозападните български земи като самостоятелен владетел управлявал деспот Алексий Слав.
Гореизброените обстоятелства предопределят политиката на цар Йоан Асен II през първата половина от неговото управление. Във вътрешнополитически план тя била насочена към умиротворяване на страната и преодоляване на болярския сепаратизъм – императиви, които били постигнати посредством привличането на склонните към сътрудничество представители на аристокрацията на добре платени и високо престижни служби и използването на засилващата се централна власт спрямо останалите.
Външната политика на цар Йоан Асен II през този първи период на властването му била насочена към излизането от международната изолация възвръщането на поне част от загубените от Борил територии по мирен път посредством усилията на дипломацията. Благоприятна възможност за това в северозападна посока се отдала още през 1218 г. Към южната българска граница (в Тракия) приближавали войските на маджарския крал Андрей II, който се завръщал у дома си след неуспешен кръстоносен поход. Цар Йоан Асен II се съгласил да го пропусне през земите си при условие, че ще му даде дъщеря си за жена. Маджарският владетел трябвало да приеме условията, поставени от новия български цар. Известно време той отлагал изпълнението на брачния договор, като се оправдавал, че бракът трябва да получи папската благословия. През 1221 г. папа Хонорий III дал съгласието и маджарската принцеса Анна-Мария била провъзгласена тържествено за българска царица, донасяйки в зестра на съпруга си спорните области Белград и Браничево. Чрез този брак цар Йоан Асен II се сродил не само с маджарския кралски дом, но и с латинския император, и с никейския владетел – една от дъщерите на латинския император била дадена на Андрей II, а малко преди това била уговорена сватбата между сина на маджарския крал и дъщерята на никейския император Теодор I Ласкарис.
Политиката на цар Йоан Асен II по уреждане на взаимоотношенията със силните му съседи продължила спрямо набиращата сили Солунско-епирска империя. Между брата на Теодор Комнин Мануил и дъщерята на цар Йоан Асен II (от предишния му брак или от наложницата в зависимост от това кои извори кредитираме) Мария бил сключен брак, скрепяващ мирния договор между двамата владетели. Това отново поставило българското царство на картата на първостепенните сили в европейския югоизток и налагало на Латинската империя се съобразява с него. Закономерно последвал нов дипломатически успех – по предложение на управляващите кръгове в Константинопол през 1228 г. цар Йоан Асен II бил провъзгласен за регент на малолетния латински император Балдуин II (1228 – 1256 г.). Съюзът бил скрепен с годеж императора и дъщерята на цар Йоан Асен II Елена (която по онова време била на едва две-три години). С оглед на малолетието на годениците, а и на настъпилата наскоро промяна в политиката на Латинската империя бракът бил отложен за по-късно. При сключването на договора цар Йоан Асен II се ангажирал да отвоюва всички територии в Тракия, които Латинската империя била загубила. По този начин пред българската държава се откривали широки възможности. Регентството над малолетния цариградски император означавало утвърждаване на българското влияние в Константинопол. Навярно пак във връзка със сключения договор латинците предали на България земите, влизащи в състава на Пловдивското херцогство, които вече били изолирани от Константинопол заради завоеванията на Теодор Комнин.
Последният не можел да гледа спокойно вътрешното укрепване и международното засилване на България – от една страна, защото в завоюваните от него територии живеели компактни маси българско население, чиито естествени тежнения били в полза на българското царство, а от друга, защото цар Йоан Асен II все повече изпъквал като негов съперник за по-нататъшната подялба на „Латинското наследство“. Поради тази причина солунският владетел решил пред да продължи с похода си към Константинопол да удари по северния си съсед. През ранната пролет на 1230 г. Теодор Комнин изненадващо насочил войските си срещу България, като във войските му имало и западни наемници. От Адрианопол той потеглил на север, преминал река Марица и навлязъл в българска територия. Самочувствието на Теодор Комнин било равно на неговата самонадеяност – „смятал, че българите ще се уплашат и няма да издържат даже първото нападение на войските му“. За увереността от победата съдим от факта, че водел и семейството си.
Изненадата, на която разчитал Теодор Комнин, станала първопричина за поржението му. Цар Йоан Асен II нямал време да подготви войските си. Но на негова страна било правото на защитник на родната страна – „той се уповавал повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин“. Окриляло го и дръзновението на младежките му години, склонността към риска, която често оправдава смелите и амбициозни начинания. Начело на войските си, включващи и малоброен кумански помощен отряд (по думите на византийските историци „в него хиляди не можело да се броят, т.е. става дума за няколстотин човека), той смело се спуснал срещу нашествениците и ги посрещнал близо до българската граница. Можем само да се възхищаваме от бързия марш на българската армия – тя изминала три пъти повече път от войските на солунския император. Това подсказва, че цар Йоан Асен II ще да е научил предварително за намеренията на неприятеля.
Войските се сблъскали на мястото, наречено Клокотница край днешния град Хасково. Откъм север местността е хълмиста, а през равнината протича малка рекичка. За някаква изненада или скрит маньовър от страна на българите не може да става и дума. Византийските историци твърдят, че преди сражението цар Йоан Асен II заповядал да окачат на знамето му „писмената клетва“ на Теодор Комнин. По този начин и двете войски знаели на чия страна е правдата – това повдигало духа на българите и им носело морално и психологическо предимство, докато епирците били угнетени от съзнанието, че се сражават на страната на клетвоизменник. Подробности около самото сражение не са известни. Знаем само, че „Теодор Комнин бил решително победен от българите и взет в плен с мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, а всичките им вещи станали плячка“ на победителите. Плененият Теодор Комнин бил откаран в Търново, където с него се държали според високия му ранг, докато опитите му да организира заговор срещу цар Йоан Асен II не били разкрити и той не бил ослепен по негова заповед.
Това знаменито сражение станало на 9 март 1230 г. – деня на светите 40 мъченици, на чието чудотворно застъпничество цар Йоан Асен II отдал великолепната си победа.
След победата цар Йоан Асен II проявил рядко срещано за онези времена великодушие към обикновените войници от армията на Теодор Комнин. Тях той отпратил по градовете и селата им без да им навреди по какъвто и да било начин. Постъпката му била продиктувана не само от християнско милосърдие, но и от държавническа мъдрост. С нея цар Йоан Асен II се доказал не само като талантлив пълководец, който умее да печели битки, но и (което е по-важно) като способен държавник, който умее да бере плодовете на победите си. Защото при последващия триумфален поход на българската армия из земите на победения Теодор Комнин слухът за човеколюбието на българския цар я предхождал и градовете сами отваряли портите си пред нея. Благодарение на двойната дарба на цар Йоан Асен II като военачалник и държавник Клокотнишката битка се превърнала в може би най-щастливата в цялата българска история. След нея в състава на българското царство влезли Одринско и цяла Западна Тракия, цяла Македония и днешна Албания – на практика всички населени с българи земи. Бреговете му се миели от три морета: Черно, Бяло (Егейско) и Синьо (Адриатическо), а владетелят му с основание приел титлата „цар на българи и гърци“, която отразявала реалното геополитическо положение на Балканския полуостров и станала задължителна за неговите приемници.
Цар Йоан Асен II не направил опит да влезе в Солун, но там, както и в Тесалия и Епир се възцарил неговият зет Мануил Комнин, който се отказал от императорската титла и управлявал като абсолютен васал на българския цар. По аналогичен начин бил уреден въпросът с българското влияние в Сърбия – след битката при Клокотница с подкрепата на цар Йоан Асен II тамошният престол бил зает от зетя на българския цар Стефан Владислав (1234 – 1243 г.), с което и сърбите минали под върховната власт на търновския самодържец. Като добавим към всичко това и регентството над малолетния латински император, става ясно защо след битката при Клокотница България се превърнала в единствената велика сила в Югоизточна Европа, а съдбините на целия Балкански полуостров се решавали в търновския дворец. Самочувствието на българския цар като единствен разпоредител със съдбините на полуострова личи от издълбания по негова заповед надпис върху една от предните колони на черквата „Св. 40 мъченици“ в Търново:
„В лято 6738 [от сътворението на света, 1230 сл. Хр.], трети индикт, аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, въздигнах от основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на Светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си разбих гръцката войска и самия цар кир [господин] Теодор Комнин плених с всичките му боляри. И цялата му земя превзех от Одрин до Драч – гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска. Намиращите се около Цариград градове и самия този град владееха фръзите [франките, т.е. латинците], но и те се покоряваха под десницата [скиптъра] на царството ми, понеже друг цар освен мен нямаха и благодарение на мен съществуваха. Защото така повели Бог и без Него ни дело, ни слово се изпълнява. Нему слава вовеки, амин.“
Това извънмерно засилване на българския цар и изглеждащото му предстоящо влизане в Константинопол обаче не влизало в плановете на Латинската империя. Не гледал с добро око на тях и енергичният и далновиден папа Григорий IX, от чието око не можело да убегне, че въпреки че цар Йоан Асен II формално се придържал към сключената от цар Калоян и подновена през 2013 г. от Борил уния, той явно предпочитал източно-православната църква и се стремял към общение с нея. Ето защо още през 1229 г. в Перуджия бил сключен таен договор, по силата на който бившият йерусалимски крал Жан дьо Бриен се определял за настойник на Балдуин II. Бил обявен и годежът на Балдуин с дъщерята на стария рицар.
Първоначално договорът бил държан в тайна от цар Йоан Асен II, но след като битката при Клокотница отстранила надвисналата над Константинопол заплаха от страна на на Теодор Комнин, латинците не виждали повече причини да го извадят наяве. През 1231 г. Жан дьо Бриен след известен престой се явил в Константинопол, където бил коронясан за император. Разгневеният от измяната български цар скъсал унията с Рим, възстановил независимостта на българската църква и започнал да укрепва крепостите в Тракия за борба срещу латинците. В отговор папа Григорий IX подтикнал маджарския крал Андрей II да нападне България. И действително през 1232 г. силна унгарска войска под командването на смелия престолонаследник Бела (по-късно крал Бела IV) окупирала областите Белград и Браничево и обсадила Видин, но била отблъсната от брата на цар Йоан Асен II севастократор Александър. На следващата година маджарите нахлули в отвъддунавските български територии между Карпатите и р. Олт, които поради своята отдалеченост били по-трудни за отбраняване, и създали там Северинския банат. Че тези териториални успехи на унгарците също не са имали траен характер, свидетелства фактът, че две десетилетия по-късно западните хронисти наричат земите между Дунав и Карпатите както на запад от р. Олт, така и на изток от нея „земя на Асен“ (става дума за сина на цар Йоан Асен II – цар Михаил II Асен, управлявал от 1246 до 1256 г.).
Междувременно цар Йоан Асен II водел активни действия по преориентацията българската външна политика към сключването на нападателен съюз с Никея, насочен срещу Латинската империя. Това направление било перспективно и с оглед на очертаващата се възможност за признаването на патриаршеското достойнство на предстоятеля на българската църква и съответно на възстановяването ѝ в ранг на патриаршия, доколкото след превземането на Цариград от кръстоносците константинополският патриарх се пренесъл в Никея и се намирал под влиянието на никейския император.
Тези усилия дали плодове и през пролетта на 1235 г. цар Йоан Асен II, придружен от съпругата си и от дъщеря си Елена, пристигнал в наскоро завладения от никейците гр. Галиполи на европейския бряг на Дарданелите, където се срещнал с никейския император Йоан Дука Ватаци. Там били уговорени окончателно условията на мира и плановете на бъдещите съвместни военни действия. След това всички освен цар Йоан Асен II преминали на отсрещния малоазийски бряг, където било извършено бракосъчетание между царските деца, скрепяващо сключения съюз, и се състояла тържествена церемония по миропомазването на първия търновски патриарх. По настояване на цар Йоан Асен II съборното решение за това било подписано от всички източни патриарси (константинополският, йерусалимският, александрийският и антиохийският), с което на търновския патриарх се признавало правото на самостоятелен църковен глава.
След приключването на тези церемонии войските на цар Йоан Асен II и на Йоан Дука Ватаци започнали съвместни военни действия срещу латинската империя. Войските на съюзниците стигнали чак до Константинопол – съвсем безпомощен, император Жан дьо Бриен се задоволил с това „да стои на крепостните стени и да наблюдава отгоре“ тържествуващите си противници. Военните действия продължили до есента на 1235 г. и само настъпването на зимата спасило латинците от неминуемия край.
Цар Йоан Асен II и Йоан Дука Ватаци се разделили с обещание да подновят кампанията на следващата година, но това не се случило. Причините за това са няколко. От една страна заканите и увещанията на папа Григорий IX ще са оказали някакво влияние върху цар Йоан Асен II, а от друга страна той започнал да си дава сметка, че е постигнал признаването на патриаршеското достойнство на българската църква на твърде висока цена – трайното стъпване на Никейската империя в Източна Тракия и заплахата от възстановяването на най-заклетия български враг Византия. На следващо място геополитическата обстановка отново се изменила – на 22 март 1237 г. починал латинският император Жан дьо Бриен, което отново чертаело пред българския владетел перспективите за сближаване с латинците и обявяването му за настойник и регент на малолетния Балдуин.
Водим от тези съображения, цар Йоан Асен II се погрижил щото дъщеря му Елена да се завърне в България и още същата 1237 г. войските на българи и латинци обсадили град Цурулон в Източна Тракия, който признавал властта на Йоан Дука Ватаци и откъдето никейците безпрепятствено застрашавали Константиновия град. В разгара на обсадата обаче до царя достигнала вестта, че при епидемия в Търново са починали съпругата му Анна-Мария и едно от неговите деца. Според сведенията на Георги Акрополит цар Йоан Асен II възприел това като Божие наказание заради отмяната си от съюза с православния император, изгорил всичките си обсадни машини и се завърнал в България. Сред по-практичните причини за прекратяването на съвместните военни действия могат да бъдат посочени неуспешните преговори с Рим – папата отказал да признае цар Йоан Асен II за настойник на латинския император, пропаднал и проектът за годеж между Елена и Балдуин II, а именно с тази цел царят разтрогнал брака ѝ с никейския престолонаследник.
До края на живота си цар Йоан Асен II се стремял да управлява в мир, балансирайки между все по-засилващата се Никейска империя и отслабващата, но ползваща се с подкрепата на западните си съюзници Латинска империя. Съюзните отношения с Йоан Дука Ватаци били подновени, но това не пречело на владетеля на българите да „не спазва точно клетвените споразумения, защото понякога срещу малка изгода нарушаваше договорите“ – както отбелязва с прискърбие Георги Акрополит. Така например през 1239 г. той се съгласил да пропусне през земите си колосалната за онова време кръстоносна армия от 60 000 души, която бързала на помощ на Латинската империя.
След смъртта на съпругата си Анна-Мария цар Йоан Асен II се оженил отново за дъщерята на Теодор Комнин Ирина, от която имал син – бъдещия цар Михаил II Асен, управлявал след цар Коломан I Асен (1241 – 1246 г.) – сина му от брака с маджарската принцеса. Ослепеният му тъст се възползвал от сърдечното увлечение на българския цар и с негова помощ детронирал солунския деспот Мануил Комнин. По този повод в земите на солунското деспотство избухнала междуособна война между двамата братя, която цар Йоан Асен II наблюдавал отстрани, преценявайки правилно, че гръцките междуособици са изгодни за България. В последната година от царуването си станал свидетел на първия татарски набег в земите си и напълно разбил страшните нашественици – подвиг, който се оказал непостижим за всички следващи владетели от Асеневата династия. Малко след това починал – според западния хронист Алберик точната дата на смъртта му била Еньовден (24 юни) 1241 г.
Историята с право пази образа на цар Йоан Асен II като най-бележитият владетел на Второто Българско Царство. При него България се намирала на върха на своята мощ, обединявала всички населени с българи земи и била първостепенен политически фактор в Югоизточна Европа. Именно този цар бил най-близо до осъществяването на бляна на цар Симеон Велики (893 – 927 г.) да влезе в Константинопол и да седне на трона на ромейските василевси. Не можем да го корим, че тази политическа програма максимум останала неизпълнена, защото той не съумял да реши ребуса „с Никея срещу Латинската империя или с Латинската империя срещу Никея“, имайки предвид, че в действителност и двете сили били враждебно настроени срещу България. Това по никакъв начин не намалява стойността на постигнатото от него.
Управлението на цар Йоан Асен II освен време на военни победи и териториално разширение било и време на държавно строителство и на вътрешно укрепване на възкръсналото за нов живот едва преди броени десетилетия царство. Болярският сепаратизъм бил овладян, а страната се радвала на вътрешен мир. Царят работел за духовното и културното извисяване на народа си, поради което строил и щедро дарявал църкви и манастири (в това число и Светогорските, които взел под своето покровителство, за което свидетелства достигналата до нас Ватопедска грамота) и се грижел да събира чудотворни мощи в столицата Търновград. Въпреки че той самият бил благочестив православен християнин, в обширната му държава мирно съжителствали православни, католици и богомили. За разлика от своя предшественик Борил цар Йоан Асен II не подлагал еретиците на гонения. Това не било и нужно, защото при просперитета на българското царство, постигнат от него, богомилството загубило своя протестен и социален заряд и се превърнало в безобидно учение.
Владетелят се стараел да развива търговията и занаятите – свидетелство за това е грамотата, с която дал на търговците от търговската Дубровнишка република правото да внасят, изнасят и пренасят стоки в царството му, с което го включил в търговския обмен на по-развитите в това отношение западноевропейски държави. Свидетелство за нарастването на икономическите възможности на държавата са златните му монети, каквито цар Йоан Асен II пръв от всички български владетели започнал да сече. По тегловия си стандарт (4,33 g) те надвишавали значително златните емисии на съседните владетели.
Друго, което правело впечатление на неговите съвременници, било човеколюбието на българския цар. Византийските автори изрично отбелязват, че за разлика от своите предшественици той не се опетнил с убийства на ромеи. Хуманната постъпка на българския владетел след битката при Клокотница изпреварила времето си с векове – едва през двадесетото столетие човечното третиране на военнопленниците се превърна в норма на международното право.
Всички тези заслуги на царя обуславят високата оценка, дадена на делото му още от неговите съвременници: „Великият цар Йоан Асен, синът на стария цар Асен, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него.“
