Знам. Знам, че темата за консерватизма и либерализма вече става твърде досадна. Но т. нар. „дневен ред на обществото“ непрестанно, с тъпа упоритост ни връща към нея. Това че днес българите са разделени на „либерали“ и „консерватори“ е случайно и временно. Те винаги са се делили на „наши“ и „ваши“, като само са сменяли имената. Ако трябва да преведем „наши“ и „ваши“ на либерално-консервативен език, сигурно ще получим някакви устойчиви на времето български категории като, да речем, „махленски консерватори“ и „глобални либерали“. Тези категории, вече завършени, ясно личат в „Криворазбраната цивилизация“ на Войников, публикувана през 1871 в Букурещ, през същата година, когато в Цариград Църковно-народният събор приема Устава на Българската екзархия.
През последните две седмици нашумяха две събития: нощното шкафче на Бойко Борисов и силно преувеличеният слух за изхвърлянето на Горан Благоев от телевизията. За които не знаят, Горан Благоев е водещ на предаването „Вяра и общество“, което се занимава с култура и религия, но от 5-6 години представители на БПЦ отказват да го посещават. За Бойко Борисов, надявам се, всички сте чували.
Случаите с шкафчето и изхвърлянето си приличат по това, че „нашите“ и „вашите“, „махленските консерватори“ и „глобалните либерали“ се групираха както си знаят и развяха знамената на борбата с корупцията и свободата на словото (която се „измерва“ от някакво НПО по твърде субективен начин) от едната страна, а от другата – на здравия морал срещу джендъризма. За всичко си имаме лица и знамена, поне по едно от всяка страна. Дори за този дотегнал на всички вирус си имаме своите Мутафчийски и Мангъров. Ако властта каже: „Носете маски!“, опозицията ще отвърне: „Защо пък маски!“; ако властта каже: „Недейте да носите маски!“, опозицията веднага ще скочи: „Как тъй без маски!“. И при това няма абсолютно никакво значение кой е властта и кой – опозицията.
Нашето общество още от Средновековието е устроено така, че за „нашите“ и „вашите“ има само две хипотези – или са на власт, или не са на власт. Затова подозираме, че през XV век българската аристокрация не е изчезнала, а е станала турска. Демокрацията не успя да промени тази картина, само я направи по-ярка и по-грозна, за да се появят по времето на Иван Костов знаменитите понятия „фасадна демокрация“ и „клиентелизъм“. Демокрацията само окарикатури картината, като вкара в нея идеологията – „народната демокрация“ (социализмът) Едната Идеология, а либералната демокрация – многото идеологии, които всъщност са вариации на самата нея. А идеологията, всяка идеология без изключение, е трескав опит да се запълни с нещо огромната празнина, оставена от религията след нейното прогонване.
Откакто през XIX век го обявиха за нация, през главата на Българина (знаете си го) минаха три големи идеологии: патриотизмът, комунизмът и капитализмът. Политологията може би ще ги нарече по-прецизно, например: националлиберализъм, социализъм и либерална демокрация, но то си е все едно. Смешното е, че идеологиите никога не са засягали българското общество в онази дълбочина, която се опитват да изобразят медиите. Едни и същи партизани искаха навремето да свалят Орешарски, а днес искат да свалят Борисов, който свали Орешарски – просто кръжоци, които не са на власт. А не са на власт, защото българската дълбочина не се интересува от идеология и това е един изключително печален факт, включително и за такива дървени философи като мен. Което изобщо не означава, че въпросът за идеологията не е важен…
Истината за българския идеологически живот е, че той е оперетен сблъсък между малобройни групи без дълбочинни основи, конюнктурни подражатели, които днес се правят на едни, а утре на други. А народът подсъзнателно си остава една аморфна сплав от романизирано население, рум миллет, който с учудване и досада гледа как историята суетно галопира покрай него. Ушите на електората са отворени само за една идеология, за едно послание: „Шъ съ оправим!“, но искат да им се произнася изразително и всеки път с различен глас.
Има умни политици, които усещат, че народът не се интересува от политика и наричат това „консервативно“, въоръжават се с всички атрибути – ръченици, носии, байраци и т.н., – за които си мислят, че ще допаднат на „народа“. Създават лесни за осмисляне кумири, защото са научили, че народът ще предпочете ясно и простичко произнесената лъжа пред сложно аргументираната истина. Това им е консервативното на конюнктурните консерватори, единствено конюнктурата е която ги кара да посегнат към тази дума – „консерватор“.
Да видим колко силен ще бъде гласът на българското консервативно на следващите избори! Дали модата му не премина? Симптом за такова преминаване е как ярки мислители и медийни звезди, които от известно време и особено в навечерието на последните европейски избори се навъртаха предвидливо в консервативното пространство, вече сякаш започват да се оттеглят обратно към либералните си извори. Ярки либерални изявления вече правят инфлуенсъри, които, докато изглеждаше, че Орбан ще промени курса на Европа, не пропускаха тайните сбирки на новите консервативни „проекти“.
Бедата на българските консерватори е, че не са никакви консерватори. Но такава е и бедата на всички съвременни консерватори по света. Опитват се да се отличават от либералите в някакви козметични детайли, но по фундаментални въпроси са на едно и също мнение с тях. Ето, даже и Скрутън не смее да каже, че съвременният екологичен възглед е грях, защото се покланя на творението вместо на Твореца, а търси просто различни, нестандартни начини да изпълни абсолютно същото, което искат да изпълнят и зелените.
Преди няколко дни ме бяха поканили в БНТ да говорим по повод годишнината от откриването на Статуята на свободата в САЩ. Цялата либерална общност шумно се потресе, когато казах, че либерализмът е най-дълговечната идеология, защото първият либерал е бил Луцифер, а последният ще бъде антихристът, и че факелът в ръката на статуята символизира, освен всичко останало, и Носещия светлина (Lucifer на латински). Нима Статуята на богинята Либертас в пристанището на Ню Йорк не е символ на глобалния либерализъм? Има ли нещо лошо в това, нещо обидно за либералите? Светлината е един от най-популярните, ако не и най-популярният символ и като такъв е позната в две разновидности: светлината от планината Тавор, нетварната светлина, която виждат учениците при Преображението на Христос и която се стремят да видят исихастите чрез праксис, теорѝя и екстазис (и която и до днес се проявява пред всички в Иерусалим вечерта на Велика събота под формата на Благодатен огън), от една страна и от друга – светлината, която Прометей е откраднал за човеците, за да станат те като богове и заради това е прикован към скалата, където орелът всеки ден идва да кълве черния му дроб. Същата светлина носи (ferre) и Луцифер на Адам и Ева, „за да им се отворят очите, и да бъдат като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3:5). Свръхчовекът е идеалът на модерния гражданин, а либерализмът – негова идеология. Е, според вас коя от двете светлини струи от факела на Либертас, Статуята на свободата, или от Аполоновия венец на главата ѝ? Таворската ли? Или светлината на бунта и еманципацията – движещите сили както при Луцифер, така и при антихриста? Какво толкова? Защо ми се сърдят, когато казвам нещо тъй очевидно и при това нещо, с което всички либерали и модерни космополити са съгласни? Евгений Дайнов обаче ме нарече „реакционер, който мечтае да реставрира робството“, а пък Огнян Минчев така се разтресе от казаното от мен сутринта, че чак не можеше да си представи какво ще му се наложи да чуе до вечерта. Но все едно, пак се отплеснах.
Модата на консерватизма отмина заедно с последните европейски избори. Сега със сигурност ще се появяват нови консерватори, но те просто ще искат да се подмажат на онези избиратели, които са морално неспособни да гласуват нито за БСП, нито за ГЕРБ, и най-вече на онези избиратели, които изгубиха дясното си представителство в лицето на бившата десница. Но иначе всички в идеологическо отношение си оставаме някакви бамбашка закостенели революционери, консерво-либерали, които искат да станат богове, ама не им стиска. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
