Това, което се случва в Либия, е най-големият външно-политически успех на турския президент Реджеп Ердоган в неговата кариера и като министър-председател, и като президент на страната си. Припомням, че намесата на Турция в северно-африканската страна е основната причина за преминаването на военната инициатива от ръцете на либийския генерал Халифа Хафтар към тези на международно-признатото правителство на Фази Сарадж.
За да реализира този си успех, Турция успя да се възползва от два основни фактора.
Първият бе, че политиката на Европейския съюз (ЕС) бе минирана от френско-италианското неразбирателство спрямо Либия. Германия се опитва да преодолее различията между Париж и Рим, но засега безуспешно. И Италия, и Франция имат сериозни и конкретни интереси от случващото се в северно-африканската страна (свързани предимно с наличието на петрола, природния газ и енергийната инфраструктура на Либия). Апогеят на политиката на ЕС спрямо конфликта в Либия – операцията IRINI, която трябваше да наблюдава спазването на оръжейното ембарго спрямо страната – е шумен провал, доколкото тази операция не може да контролира потока от оръжия по военно-въздушните и сухопътните граници на Либия. Наред с това, ангажиментите, които намесващите се в конфликта държави поеха на Берлинския процес от януари тази година, си останаха само на хартия.
Вторият фактор бе липсата на ясна политика от страна на САЩ, чийто интерес към Либия отслабваше перманентно от убийството на американския посланик там през 2012 година. От самото си идване на власт администрацията на Доналд Тръмп изглеждаше разкъсана между това кого да подкрепя: Файез Сарадж или Халифа Хафтар.
На този фон Турция пое нещата в свои ръце. Самата Анкара обаче имаше спешна нужда от съюзници в рамките на Източното Средиземноморие, където Гърция, Египет, Кипър и Израел, подкрепяни под различна форма от Франция, САЩ и ОАЕ, плетат антитурски съюз. Последният има и военна, и икономическа мембрана: от проучването на залежите на енергийни ресурси в оспорваните води между Кипър и Турция, през изграждането на проекта EastMedPipepline, та до общите бойни учения между повечето от споменатите страни.
Затова Либия е ценна повече от всякога за Турция. Либия е глътката въздух, от която имаше нужда турската външна политика. Причините за последното за няколко.
На първо място, уязвимостта, в която се намираше Файез Сарадж, принуди последния да подпише меморандум с Турция за разграничаването на морските зони в Източното Средиземноморие. Според показания проект това маркиране на водите между Триполи и Анкара се случва основно за сметката на Кипър и Гърция.
На второ място, Либия, посредством подписания си договор за военно сътрудничество с Турция, може да предостави военни бази на Анкара на територията на северно-африканската страна. По информация, идваща от агенция Reuters, такива локации вече се обсъждат: военно-морска база в Мисрата и военно-въздушна в ал-Уатия. Последното е от особено важно значение за турската морска доктрина “Синьо отечество”, един от стълбовете, на която е изнесеното предно присъствие посредством създаването на такива военни бази в други страни.
На трето място, чрез подкрепата си за Файез Сарадж Турция очаква либийското правителство да възложи редица поръчки на турски фирми – от инфраструктурни проекти до проучвателните сондажи за петрол и газ.
На четвърто място, Либия бива гледана като възможен пазар за турската военна индустрия, която използва конфликта в северноафриканската страна, за да демонстрира своите “стоки и услуги” – от бронирани коли BMC Kirpiдо дроноветеBayraktar TB2.
На пето място, правителството на Сарадж обеща да изпълни/компенсира турската страна за сключени договори с нея още от времето на Муамар Кадафи (стойността на тези договори, която се коментира, варира между 10 и 16 млрд. долара).
На този етап успехът на Реджеп Ердоган в Либия изглежда наистина сериозен. Това е първият му осезаем пробив спрямо антитурската коалиция в Източното Средиземноморие. Освен това, в Либия за около половин година турският президент успя да спечели повече на по-ниска цена, отколкото направи това в Сирия за няколко години.
Въпреки този успех, нещата ще продължат да бъдат сложни за турската външна политика в региона на Средиземноморието. Текущата седмица бе богата на индикации в тази посока.
Срещата между руския външен министър Сергей Лавров и неговия турски колега Мевлют Чавушоглу, която трябваше да се проведе по-рано тази седмица в Анкара, бе отложена. Москва, която е една от столиците, подкрепящи Халифа Хафтар, не изглежда очарована от продължаващите опити на силите на правителството на Сарадж да си върнат контрола върху стратегически важния град Сирт. Русия знае, че Турция на практика не приема Декларацията от Кайро (чрез която Египет и ОАЕ се опитаха да спрат контра настъплението на подкрепяните от Турция милиции на Фарадж).
Друга такава среща, този път между Мевлют Чавушоглу и италианския външен министър Луиджи ди Майо, която по програма трябваше да се осъществи тази сряда, бе отложена с няколко дни. Последното подсказва, че между Турция и Италия е възможно да се появява напрежение. Рим е една от не многото столици, които са на страната на подкрепяното от Анкара правителство на Сарадж. Възможен повод за неразбирателство между Рим и Анкара е подготвянето на оръжейна сделка на стойност над 10 млрд. долара между Италия и Египет (египетският президент Абдел Фатах ал-Сиси и турският му колега Реджеп Ердоган са в студена война помежду си). Но още по-вероятна причина за охладняване на отношенията между Анкара и Рим може би е тази, че по-рано този месец Италия и Гърция подписаха споразумение, с което регулираха границите на своите изключителни икономически зони в Средиземноморието. Разговорът, който все пак ще проведат външните министри на Турция и Италия утре, ще ни даде някакви индикации как се развиват двустранните им отношения.
Онзи ден пък приключи и визитата на гръцкия министър-председател Кириакос Мицотакис в Израел, където гостуващият премиер и неговият колега и домакин Бенямин Нетаняху са се разбрали, наред с всичко останало, и за разширяване на сътрудничеството си в областта на сигурността по морските си граници.
Пак тази седмица, след инцидент между два военноморски съда на Франция и Турция в Източното Средиземноморие, от официалните лица в Париж се чу, че НАТО имал “турски проблем”. Именно на визита в Париж бе поканен и тунизийския президент Каис Сайед, който в края на миналия месец проведе телефонен разговор с Файез Сарадж (Турция се опитва да изгради про-Сарадж коалиция с Тунис и Алжир, което се посреща антагонистично от Франция).
Въпреки тези дебели проблеми пред турската външна политика, последната може да се похвали с интересен пробив. Подкрепа за правителството на Фарадж дойде от неочаквано място: Иран. На съвместна пресконференция между Мевлют Чавушоглу и Джавад Зариф от този понеделник в Истанбул, последният заяви: “Ние подкрепяме легитимното правителство в Либия…Ние имаме общо схващане с турската страна как да бъдат приключени конфликтите в Либия и Йемен”. Как ще реагират Владимир Путин и Башар ал-Асад на тази иранска позиция и какви са причините за нея, трябва обаче да бъде обект на интерес в рамките на друг текст.
Така или иначе, конфликтът в Либия е далеч от това да бъде разрешен. Така както силите на Халифа Хафтар, подкрепяни от ОАЕ, Египет, Франция и Русия не успяха да завземат Триполи, така изглежда и малко вероятно скоро правителството на Файез Сарадж да установи някакъв контрол върху Източна Либия. Коефициентът на неизвестност спрямо това как ще се развиват събитията в северно-африканската страна остава висок. Това, което обаче може да бъде казано със сигурност, е, че днес Турция има такова влияние и възможности в Либия, каквито нямаше само допреди половин година.
