Изваждане на прокуратура от Съдебна система и подчиняването ѝ на изпълнителната власт ще е фатално
Mладите искат промяна – и винаги ще искат промяна, защото с тях е силата, увереността и енергията. Историята е показала обаче, че ако тази обществена сила не се канализира, може да се превърне в обикновена стихия – тоест тя не само да не бъде градивна, а дори да разруши създаденото преди тях.
За да предлага промяна някой, той първо трябва да е изградил стабилно здание от познания в социалните науки, касаещи човека и устройството на обществото: политическа философия, право, икономика и финанси, история, социология, културология, психология и други. С една дума: да има визия какво следва занапред и матрица за това кое е правилно и кое грешно спрямо тези науки. „Промяната” не е просто въпрос на лично мнение или усещане. Тя трябва да бъде ясно дефинирана – количествено и качествено, да има точни измерения, респективно широка и убедена подкрепа, за да е трайна, устойчива и най-важното – да е за добро. Държавното управление е сериозна дейност, а нормите, действията и бездействията на държавните органи касаят както личната ни неприкосновеност, така и бизнес средата и стандарта ни на живот. Топлата вода няма да я открием на паметника на по бира и между два фаса. Няма място и за експерименти с живота и съдбите на хората.
Откъде да дойде „промяната”, която всички желаем?
Надеждата е в Нова Конституция. Но каква е функцията на Конституцията? Тя не е формула за хубав живот, както масово се възприема и представя. Конституцията всъщност следва да е основен гарант за защита на гражданите от произвола на правителствата им. Само при такива условия – с много работа и целеустременост – хората могат да си изградят хубав живот.
Но нова Конституция, ограничаваща политическото представителство на народните представители от 240 на 120 депутата в толкова фрагментирана културно, политически и етнически държава – би било грешка. Подменянето на устоите на най-древната европейска държавност, оцеляла през вековете напук на всичко с нови и модерни либерално-прогресивистки жалони, пропити с атеизъм, джендър неутралност и културен релативизъм – също би било грешка.
Идеите за промяна действително са потресаващи и това касае дори извънпарламентарните и ужким грамотни юридически политически субекти: например, изваждане на прокуратура от Съдебна система и де факто подчиняването u на изпълнителната власт. Задкулисието и липсата на ограниченост и отчетност на главния прокурор се предлага да бъдат борени… с пряко подчинение на най-репресивната по дефиниция структура в ръцете на премиера – който и да е той. Че наказателните дела срещу „нашите” ще са замразени или забавени, а за опозицията положението ще е адско – е ясно априорно, нали?!
Или възприемане на Президентска Република, което по същество значи овластяване на един човек с пълната власт в държавата. И ако асоциацията с Путин обективно по-скоро буди полярни емоции и прочити, то тази с Елцин, считам, е недвусмислена.
Или вярата в машинното или електронно гласуване – технология плюс процедура не дава съдържание. Няма ли личности и проекти с ясна идеология и визия, припознавана от мнозинството граждани или критична маса – ще има отделни проблясъци на истерия и гениалност, но нищо повече. Фокусирането в честността на изборите е хубав и полезен жалон, но на практика няма да доведе до бленуваната промяна, така както новите шпайкове не правят топ-спринтьора.
Или връщане на наборната военна служба, която по същество е чисто робство и стопроцентов данък върху труда?!
Всъщност промяната не е във формата, процедурите и обвивката. Промяната е в качеството на хората и идеите, които те изповядват. Само грамотни хора със знания за мястото им в света, икономиката и политическия процес могат да са коректив на политиците и да парират овреме тенденции, които ще направят живота им по-лош.
Политическият пазар ни предлага веднъж на 4 години да си купим букет от мерки, решения и политики, които вземаме ангро, независимо дали харесваме част, но отхвърляме друга от програма на дадена партия. Като прибавим, че политическите партии обикновено се коалират, за да сформират мнозинство, правейки невъзможни компромиси и шпагати – идейната база на действията е пълен миш-маш. А законодателството започва да прилича на зле скроено палто, закърпено с различни по размер и цвят кръпки. Най-големият политически проблем на обществото ни е, че законите се правят на парче – без да е взет предвид духът на правото. Просто защото тези, които правят законите – масово не познават духа на правото. И че частен случай не може да е основа е да прави „законодателство”, защото вредата върху цялата система може да е голяма и скоро ще трябва да има ремонт на ремонта на ремонта на закона или кодекса.
Верният политически компас сочи, че на политическата сергия у нас има само разновидности на лявото – интернационални ляво-либерали; леви популисти националисти; класически леви марксисти; антикомунисти, русофоби или русофили, които всъщност са тежко деидеологизирани етатисти, тоест изповядват веруюто, че само държавата може да оправи всеки социален проблем и че тя трябва да бърничка във всяка тъкан на семейни, професионални и бизнес отношения.
Имаме и някакво формално център-дясно, което в така или иначе силно изместения вляво център на обществения ни дебат – си е направо ляво, както и да го гледаме. Тоест идейна алтернатива няма – има мераци на отделни хора да поемат руля, има умора от онези, които досега са го държали, но битката не е „принципна”, а личностна и за стола, та затова и всеки гледа да наклепа другите, а да се изкара по-чист и светъл от алпийски сняг.
Липсата на автентично десни политически субекти е пагубна за хомеостаза на политическия ни организъм. Приемането, че равенството е идеал, преминава в разбирането, че идеалът всъщност е еднаквостта. Разбирането, че сме равни не само пред закона, а едва ли не във всичко… и всеки, който има повече, трябва да бъде принесен в жертва за общото благо, е рецепта за ожесточена борба на дъното на адския казан, където всеки тегли надолу осмелилите се да погледнат нагоре. Егалитаризмът винаги е в тежък конфликт с природата на нещата, а у нас той е олтарът, на който се кланяме.
Всъщност вярата, че ще дойде някой, който да ни оправи и че това непременно ще е следващият политически спасител, е резонанс на вътрешния ни и неосъзнат бунт срещу факта, че сме смъртни и приключението някой ден ще свърши. Вярата в Бог или в Месията – в случая политическата – са естествено упование, че ще избегнем края, ще надхитрим тленността или поне в отвъдното ще е по-добре. А надеждата, както знаем, умира последна.
