Колкото повече се вторачваме в конкретен проблем, толкова по-малко го виждаме. За съжаление тази максима е особено убедително потвърждавана през 2020 година, когато за пореден път българското общество се ангажира политически и пожела отчетност от страна на държавници и партии. Наближавайки последното тримесечие на годината обаче, вече можем да направим адекватен анализ за това дали получаваме търсената отчетност или напротив – в булото на площадните вълнения изпускаме да обърнем внимание на казуси, които ще се отразят много повече и далеч по-пряко върху живота ни, отколкото можем да си представим.
В този дух, за колкото и голямо постижение да се смята затрудняването на достъпа на депутатите до работните им места, в крайна сметка дейността на народния представител е да предлага и гласува законопроекти. Щом тя продължава да функционира, значи е редно да обърнем внимание какво се предлага и за съжаление част от тези предложения могат да се окажат катастрофални за българската икономика.
Безспорно челно място в класацията за неглижиран, но въпреки това изключително мащабен законопроект, са предложените от народните представители от ВМРО и ГЕРБ, и по-конкретно от зам.-председателя на „воеводите“ Искрен Веселинов, предложения за промени в Закона за задълженията и договорите. В най-опростено описание, тъй като и самото предложение е максимално опростено, а с това и опасно, депутатите предлагат премахването на фигурата на т. нар. „Вечен длъжник“ и автоматично изтриване на задълженията извън срока на давността, който е 10 години. На пръв поглед благородна цел, издържана в най-добрите традиции на левия популизъм и социалистическата икономическа мисъл. При по-внимателно вглеждане в материята обаче се оказва, че само с няколко реда законови промени народните представители застрашават самите основи на пазарната ни икономика, повече дори от вече споменатата пандемия от Covid-19.
Защо? Текстовете на Искрен Веселинов и групата на ВМРО няма да постигнат качествено решаване на проблема с дългосрочните непогасени задължения, така както този проблем се решава в редица западни държави чрез законодателство за личния фалит. Напротив, в така предложените промени всъщност се стимулира увеличаването на броя на некоректните платци. Редица експерти в областта на правото и икономиката с основание посочват, че българската съдебна система не е достатъчно експанзивна по отношение на решаването на спорове от такова естество. Този безспорен факт дава възможност за умишлено и злонамерено отлагане и протакане на изхода от евентуални дела с цел достигане на давностния срок и изтриването на задълженията. Такива дела съществуват и сега, при това немалко на брой.
Ще си кажете – толкова лошо ли е това? Краткият отговор е да. Важно е да се знае, че в една пазарна икономика подобен вакуум не може да съществува. Ако банките се окажат под угрозата да не могат да изискват дължимите им по закон суми заради изтичането на давността, те ще прехвърлят тази тежест и този риск върху останалите клиенти, които в мнозинството си са коректни платци. Ако дейността на колекторските фирми бъде затруднена или дори преустановена заради законовите промени, тогава както банковите институции, така и други големи доставчици на услуги ще трябва да се ангажират със самостоятелни действия за събиране на дълговете – цената от което усилие отново ще бъде насочена към коректните платци. На практика се оказва, че с предложените промени депутатите всъщност облагодетелстват само некоректните платци с огромни ресурси – такива, които могат да си позволят експлоатиране на недостатъците в съдебната система, за да не платят задълженията си. За коректните и тези, които имат желание, но нямат възможност да си платят, не се мисли.
Подобно предложение е изключително вредно и заради момента, в който се появява в Народното събрание и дори вече се гласува на първо четене. В условията на мащабна и все още развиваща се финансова криза е признак на ниска държавническа култура застрашаването на финансовия сектор в страната. Това, което трябва да прави законодателят в този момент е да подкрепя бизнеса и добрите отношения между потребители и доставчици на услуги, а не да създава вратички за вредни практики.
И говорейки за финансовата криза и рисковете, които законодателите създават в най-лошия възможен момент, се насочваме към второто предложение, което ще обсъдим в този анализ. В него отново е намесена партия ВМРО, която най-меко казано следва да преосмисли цялостната си икономическа визия, особено с оглед на финансовата криза, в която се намираме. В края на месец юли „воеводите“ предложиха промени в Закона за местните данъци и такси, с които настояват за създаването на допълнителен данък за едрите земевладелци, които притежават над 20 000 дка земя в страната. Отново в духа на най-искрения ляв популизъм народните представители посочват, че промените биха засегнали едва 61 едри земеделски стопани, собственици на над 4 100 000 дка земи в страната. Въпросните щели да платят допълнителни 40 000 000 лв. данъци, които щели да се използват за подпомагане на бюджетите на общините. Самото предложение пък предстои да се гласува.
Дори да приемем, че в условията на все по-засилващите се социалистически пориви в българската политика, идеята за допълнителен налог върху богатите има някаква аргументация (макар че правно и финансово такава да не съществува), то законодателят, по същия начин както и при въвеждането на абсолютната давност, всъщност прави мечешка услуга на тези, които уж подпомага. Налогът на ВМРО ще удари малките земеделски стопани, които в огромното си множество са наематели и ползватели на земята на споменатите вече едри земевладелци. Както повелява икономическата логика, ако налогът върху тази земя бъде повишен, то и изискваният наем за нея ще го последва. Така един от най-засегнатите отрасли от Covid-19 кризата у нас ще бъде ударен административно, при това без никаква очевидна нужда за подобни действия. Ако предложението бъде прието, това ще доведе до мигновен фалит на голям брой земеделски производители и трайно влошаване на сектора.
И тук отново законодателят решава да поеме по лесния, популистки и заради това грешен път, вместо да се заеме със сериозната дейност, която се очаква от него. Проблем с недостатъчното финансиране на общините от местните данъци действително съществува, при това той е сериозен. Мнозинството от българските общини традиционно разчитат на 60-70% и повече финансиране от централния бюджет, поради недостатъчното средства от местния налог. Пропазарното решение на този проблем не е увеличаване на данъците, нито измислянето на нови такива, а преразглеждане на данъчния модел в страната и отклоняване на поне част от подоходните данъци към бюджетите на общините. На практика в момента огромна част от данъците, които жителите на конкретна община, а сред тях и обсъдените земевладелци, плащат, се насочват към централния бюджет и едва след това се връща под някаква форма към общинския. Всеки законодател, който искрено се тревожи за общинските бюджети, следва да насочи погледа си към този казус.
Дори само тези две законови предложения, останали далеч под радара на общественото внимание, а с него и недоволство, са способни да нанесат трайна вреда върху българската икономика и финансовата ни система, донякъде съотносима с тази от световната финансова криза, която не можем да избегнем. И именно затова е важно гражданският и експертен контрол върху дейността на народните представители да не се изчерпва само с политически искания. Затова важният въпрос е не дали това Народно събрание ще изкара мандата си, а дали депутатите от него и тези от следващото и по-следващото ще приемат текстове, които ще ни навредят, при това пряко.
