Ще маркирам няколко основни положения – преди всичко от турска и руска перспектива – спрямо актуализиралия се конфликт в Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан.
От турска гледна точка, Азербайджан е важен за Анкара поради няколко основни причини:
1) Тръбопроводът TANAP, който е от съществено значение не само за Анкара, но и за Югоизточна Европа по принцип;
2) Тенденцията за постепенно увеличаване на дяла на азерски газ в турския енергиен микс (през март месец тази година, макар и за кратко, Баку дори се оказа най-големият вносител на природен газ за Турция);
3) Азербайджан е все по-голям клиент на турския военно-промишлен комплекс (успоредно на съвместните военни обучения между Анкара и Баку, както и желанието на Турция да направи своя база в Нахичеван);
4) Азербайджан е „Високата порта” на Анкара към азерите в Иран и към Каспийско море;
5) Баку служи на Анкара за пресичане на два геополитически коридора – арменско-иранския и арменско-руския.
Тук ще подчертая, че намаляването на вносна на руски природен газ в Турция, което се наблюдава от 2018-та година насам, се дължи основно на азерския природен газ и американския LNG. A от непрекъснато увеличаващия се бюджет за отбрана на Азербайджан Анкара става все по-голям бенифициент за сметка на Русия.
Турската словесна стилистика спрямо Азербайджан има две нива. Официалната такава говори за „един народ – две държави”. Неофициалната пък адресира азерите като „нашите шиитски братя”. Последното го пиша, за да се добие представа за общото – дори не толкова политическо – колкото народно съзнание, което доминира турската перцепция спрямо азерите.
Анкара възприема именно Русия като основния си геополитически конкурент в постсъветското пространство на Кавказ. За самата Москва разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах не е от приоритетно значение (в исторически аспект Сталин е утвърдил целия Карабах като азерска територия, а впоследствие, с молив по картата, е начертал един изкълчен Нагорни Карабах, така че да създаде доминирана от арменците провинция в рамките на Азербайджан). Властите в Русия имат приоритети от по-утилитарно естество:
1) Да не се допусна азерския сюжет с Армения (постепенното „отлепяне” и еманципиране на Баку от Москва – в сектор сигурност и икономика), предвид вече компрометираните позиции на Москва в Грузия. Последното би било особено болезнено за Русия, ако този процес се случва чрез Турция;
2) Да съхранят влиянието си върху Армения, за което допринасят проблемните отношения на Ереван със съседни държави;
3) Да съхранят възможността за активиране на източен за Турция фронт (покрай западния – Гърция и южния – кюрдите), който да разпилява вниманието и ресурсите на Анкара.
В същото време обаче трябва да уточним, че Москва не оказва толкова скоростна и еднозначна подкрепа за Ереван, с каквато се ангажира Анкара спрямо Баку. В конкретната ситуация Москва се води от две съображения:
1) Стандартното такова: да помага и привлича Армения, без да разочарова и отдалечава Азербайджан;
2) Специфичното такова: арменското правителство на Никол Пашинян е по-критично към руските власти, отколкото е характерно за държавните ръководители в Ереван по принцип. Даже Пашинян имаше една известна реплика, която описва отношенията между Русия и Армения като такива между „говорещия и слушащия”. Всяко забавяне или двусмислие на руската подкрепа за Ереван и в настоящия епизод на ескалация в Нагорни Карабах е вероятно с цел да бъдат уязвени позициите на кабинета на Пашинян, така че последният да няма избор в гарантирането на сигурността на страната си в условията на рискова ситуация.
