“Имам една мечта“
Но не като мечтата на баптисткия пастор Кинг от август ’63-та.
Мечтата ми е малко по-семпла и постижима.
Мечта не „всякой дол да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат; кривините да се изправят, и неравните пътища да станат гладки”.
Мечта не за „свобода, човешки правдини“ в някакви платонически, неосъществими пропорции.
По-скоро като мечтата на онзи останал в историята неизвестен бунтар, който сам е успял, със силата на волята си и своята непреклонност, за когото съответните власти ме убеждават че нищо лошо, „нито необичайно“ не му се е случило, и който е успял да влезе в учебниците по история поради фактът на своето бездействие – тоест че не е направил нищо, дори не се е помръднал крачка в страни, назад или в ляво. Същински Гюро Михайлов на обезправеното човечество.
И на когото поради случайността на провидението е имало кой да му направи цветна фотография. Не се е помръднал пред желязното дуло на държавата, основана на стремеж за съществуване в равенство и без болка. Дори когато срещу му е имало верижна бронирана бойна машина. Който по примерът на поета Махмуд Даруиш вместо личната си карта е показал гневът си.
Дали от глад не знаем, но със сигурност изяден от узурпаторите си – онези власти, в онази страна, в която и днес изчезват безследно известни. Партньор, около чиито граници никога не е падала желязна завеса с изключение на завесата, която падна наскоро над жителите на някога свободният Хонк Конг; и с изключение на няколко избити врабчета и изгорени цигулки – където произвеждат отдавна всичко до моментът в който с международното разпределение на труда изчезна международната конкуренция, където нормализация по силата на президентски указ 13936 така и не влезе в сила и се озовахме в ситуация, в която посредством серия леки дипломатически недоглеждания, гарнирано обилно със соев сос, соево месо, соев кашкавал и друга екологично чиста соя, и по силата на маските на нашето задоволство, се озовахме в положението да сме пак партньори, но Западът вече „младши“, а нашата мила родина – като пешката, която предстои да бъде пожертвана.
Мечтата е да ми дадете лайкче в системата за социален рейтинг от която уж нищо не зависи, а само да ме каните на гости или да си купя билетче за автобуса и ако може, нека да е бързо – преди да бъда обявен за „екстремно десен традиционалист щурмувал Капитолия безпрецедентно да ми бъде наложена забрана, да потъна във забрава защото няма кой с цветна фотография да увековечи безликият ми, „току-що сменихте профилната си снимка“ бунт проведен в социална мрежа, създадена за студентски свалки (същата, от която наскоро бе изгонен президента на щатите и явно няма да може да сваля студентки), защото ми е забранено да се разхождам на улицата по това време на денонощието или с толкова много хора.
Казват ни често, че „виртуално“ е онова, което е „реално, ама почти“.
Но пък Макиавели твърдял, че думата се отнася до така наречените държавнически добродетели.
Едва ли е подозирал, колко ще се окаже прав.
