“Аз смъмрих за това началниците и рекох: защо сме напуснали Божия дом? И аз ги събрах и ги поставих по местата им.”
Неемия 13:11
Преди около година светът се изправи пред невижданото от поколения предизвикателство, каквото се оказа че е китайският вирус COVID-19. Жителите на всяка една държава на планетата бяха поставени под една или друга форма на карантина. Утвърдили се като мастодонти либерални догми, каквито са свободното придвижване и сдружаване, а и свободната реч, се наложи да бъдат преосмислени – къде гласно, къде негласно, но винаги осезаемо. При това – в икономически най-развитите и водещи глобализацията страни.
Извънредната обстановка подложи ежедневно борещите се с предизвикателствата на модерността и глобализацията религиозни общности на ново изпитание. На изпитание беше подложена и личната вяра на милиардите вярващи, част от тези традиции.
Как различните християнски изповедания реагираха на така създалите се условия е до
голяма степен пряко следствие от онази скучна и мъглява за мнозина тематика, която
по силата на навика и непознаването възприемаме като носеща само разделение: богословието.
Видяхме как една част от християнските деноминации – онези, които нерядко биват давани за пример със своята адаптивност към нравите на епохата, пълнещи заредени с мултимедийна аудитория “мегацъркви”, говорещи на езика на улицата и изповядващи показно политически либерализъм и морален релативизъм в религиозна опаковка, не се различаваха в реакциите си спрямо пандемията от атеистите и секуларните хуманисти (а и от мюсюлманите, юдеите и индусите, но това е друга история).
Водената за първи път в историята от монах-йезуит римокатолическа църква чрез решенията на своят предстоятел в лицето на папа Франциск предложи на енориашите си едно пост-технологично консуматорско християнство. Християнство, при което в крещящ контраст с античното минало и достойнство на римската катедра католиците бяха принудени да наблюдават онова, което някога трябва да е било тайнството литургия на екраните на телевизори, компютри или дори мобилни устройства.
В най-голямата православна държава Русия самият патриарх Кирил призова да не се ходи на църква. Реакцията на Вселенският патриарх Вартоломей I не се различи по абсолютно никакъв начин от реакцията на руския му колега – същият, с когото преди не много време прекъснаха евхаристийно общение. Аналогични настроения имаше и в съседна Сърбия, а в Гърция дори бе наложена официална забрана със съответната санкция, като имаше и осъдени клирици.
В САЩ евангелските християни – традиционно идейно разделени от поне век на фундаменталисти и либерални – се опитваха да измислят разнообразни начини за заобикаляне на карантината, като се утвърди формат, при който енориашите паркират автомобилите си на удобен паркинг, а пасторът им говори с мегафон или посредством радио. За лишения от мистиката на Светата Евхаристия протестантски свят литургията е и без друго фокусирана около речта, която държи проповедникът.
На фона на колебливостта при ръководещите веровите общности мнозина останаха най-малкото разочаровани, Символизмът, състоящ се във факта карантината да бъде наложена в България точно по времето на Светата Четиридесетница (понеже в превод медицинският термин означава точно това), беше усетен изключително на място от вярващите православни християни у нас – може би и затова точно те приеха новите условия стоически и изпълнението на мерките толкова примерно в противовес на критиките и хапливите заяждания, идещи от умно-красивия балон и обсебените от него медии.
Имайки привилегията в определени моменти българските църкви да са единствените що-годе свободно функциониращи в целият свят, се открои силуетът на Българската патриаршия, успяла да съхрани вековния си ритъм и да утвърди репутацията си на безкомпромисно консервативна и неотстъпчива по веровите въпроси.
Пандемията за християните, освен другото, носи огромна несигурност. Още от самото начало на извънредната ситуация през пролетта на 2020г. и до момента, COVID-19 като че ли повече отвори нови въпроси и даде възможност да изплуват и да се избистрят стари спорове, отколкото отговори на стари. Притеснението за здравето – това на нашите близки, както и нашето собствено, а и на обществото като цяло – изведе на преден план спорът между „вярващите в науката“ повлияни от либералният хуманизъм и онези – зилотите, фундаменталистите, за които акривията е по-важна от случващото се в света.
Свещеното писание ни казва да обичаме своя ближен, но на дебат е подложено тълкуването в какво точно се изразява любовта към ближния на практика в тази нова ситуация. Дали приоритизирането на грижата за физическото тяло е по-необходима от приоритизрането на грижата за душата? При всяко положение са потребни повече от всичко аскеза и трезв разум, но и щедрост, чистосърдечност и онази добродетел, която Апостол Павел (1 Коринтяни 13) нарича безрезервна любов, любов която се изразява в грижа.
Писанието ни учи също (Римляни 13:1-7), че част от християнския подвиг е подчинението на светските власти във всичко – поне във всичко, което не противоречи с посланието на самото Писание и вярата в Живия Бог. В този смисъл спазването на мерките се превръща не само в средство за лична защита, но и в грижа и уважение спрямо околните, дори когато самите ние подценяваме опасността от заболяването.
Да се преоткрие моделът на църковните служби и да му се придадат нови форми е изкушение за всеки по подразбиране реформистки настроен модерен човек – бил той вярващ или атеист, а пандемията даде много поводи експерти и лаици да заявят гласно визионерските си идеи. Но нека преди да говорим за промяна се опитаме да разберем как механизмът на църквата работи и дали въобще промяна е необходима.
Православната литургия е сигурно последната останала област от общественият ни живот, в която на практика не се използва абсолютно никаква технология. И няма как да бъде иначе – гръцката дума за „църква“ означава в буквален превод „събрание“, а без лично присъствие няма как да има лично отношение и лично съучастие. В тази светлина, въпреки добрите пожелания, личното присъствие в храма в неделната утрин (а и през всички останали други дни) остава без алтернатива.
Утвърдените в хилядолетията практики са тествани многократно и са доказали своята безопасност и дори полза. За своята 2000 годишна история, досегът със заразни смъртоносни болести и карантинната обстановка не са непознати концепции за християнската религия. Живеещи в свят, в който не съществуват ваксини и модерна медицина, древните са били принудени да бъдат поне една идея по-изобретателни, наблюдателни и комбинативни. Така пазещите непроменената християнска вяра и утвърденото на вселенските събори богословие имат предимството да се ползват пряко от семплия, но функциониращ историческият опит на църквата.
Роденото в старият Римски свят християнство е било почти веднага след основаването си подложено на извънредните условия на поне две големи епидмии.
Първата от тях е Антониновата чума, по всяка вероятност разновидност на дребната шарка, която върлувала около 3 десетилетия – приблизително от 165 до 189 сл. Хр. Знае се, че в тогава едномилионния Рим имало дни, в които умират по 2000 души. „Социалното дистанциране“ от онова време се изразявало в бягство към провинцията – за който можел да си го позволи. За останалите оставали допотопните медицински мерки за превенция, състоящи се основно в запушване на носа и ароматерапия и социалните грижи на ранната църква. Последвал неизбежен икономически колапс.
Втора епидемия дошла две поколения по-късно. Тя била дори по-лоша от Антониновата и е останала в историята под името Киприанова чума, кръстена така на свети Киприан Картагенски, който описал събитието в творбите си. Тогава, както и сега, мнозина се опитвали да хвърлят вина за чумата върху ходещите на църква християни. В Рим и в гръцките полиси в най-тежките дни умирали по 5000 души на ден. Тя продължила около десетилетие – през 50те години на III-ти век.
Свети Понтий Картагенски, дякон и църковен писател, както и съставител на житие на сънародника си свети Киприан, описва как епископът дал нареждане на църквите да се грижат за всички болни, без оглед на техните религиозни убеждения и принадлежност.
Свидетелство за същата пандемия дава и александрийският епископ Дионисий, написал окръжно послание до египетските си енориаши, в което разказва как ставал свидетел на грижите, които тогавашните християни полагали за братята и сестрите си, дори с риск сами те да бъдат заразени. Техните действия Дионисий сравнил с мъченичество. Поведението на християните се отличавало изключително на фона на езичниците от епохата, които изоставяли болните си приятели и роднини по улиците на града и дори не погребвали телата на починалите. Християните обаче се грижели и за изоставените езичници. Това събитие било голямо свидетелство за силата на християнската религия и спомогнало за бързото разпространение на новата вяра в Империята.
Описвайки периода в своята „Църковна история“ Евсевий Кесарийски пише:
„След кратко прекъсване върху нас се стовари тази болест; за тях (езичниците) това беше най-страшното от всички страшни неща, най-жестоката от всички беди и, както казва техният собствен писател, изключително събитие, което никой не можел да очаква. За нас то не беше такова; както и в другите случаи Господ ни изпитваше и каляваше. Болестта не ни заобикаляше, но поразяваше повече езичниците.
Много от нашите братя поради изобилно милосърдие и движени от братолюбие, без да жалят себе си, се подкрепяха взаимно, без да се страхуват посещаваха болните, безотказно им служеха, грижеха се за тях заради Христос, радостно умираха заедно с тях; изпълваха се с чуждото страдание, заразяваха се от ближните и с готовност поемаха върху себе си техните страдания. Мнозина, грижейки се за болните и подкрепяйки другите, сами умираха, приемайки смъртта вместо тях…
Така си отиваха от живота най-добрите от нашите братя: свещеници, дякони, миряни. Обсипваха ги с похвали, защото такава смърт, възможна само поради велико благочестие и силна вяра, се смятала за равна на мъченическата.“
По време и на двете антични пандемии християните са засегнати както всички останали. Разликата обаче се състояла в начинът по който реагират на събитието.
В езическият свят болестите и общественото здраве се считали за наказание от боговете. Изисквало се почитане на езическите идоли с цел те да бъдат умилостивени. Това довело до нови гонения над християните, които били обвинявани в безотговорност за отказа им да станат идолопоклоници. Един вид – лоши граждани. За погребаните мъртви (и съответно спестените нови заболявания), както и за излекуваните в и извън църквите, никой не си спомнил, а всичко се отдавало на жребия и съдбата.
По този начин християнската вяра и изповядващите я се превърнали в лесна цел за алчни за власт политици и всички онези, които се опитват да извлекат изгода от създалата се ситуация на обществен хаос – друг урок от многовековния опит на църквата, на който трябва да обърнем дължимото внимание.
Пандемията от COVID-19 е симптом, още един от щрихите, (наред с упадъка на нравите, аборта, хомосексуализма, националния нихилизъм, показния разгул, демографския спад и още, и още) по които картината на епохата ни напомня за времето на разпада на Римската империя, както и опасността, която следва от това – повече за цивилизацията и цивилизоваността като цяло, отколкото в частен политически или икономически смисъл.
Не просто любопитна подробност, но исъвсем многозначителен е фактът, че единствената институция, която е оцеляла някога този колапс е именно християнската църква – съхранила като своеобразен Ноев ковчег законите, философията, грамотността, самосъзнанието и дори музиката на изпадналия във вторично варварство някога бляскав Античен свят и предала ги на бъдещите поколения.
Традиционното оприличаваме църквата с лечебница, а Христос – с лекар. И ако имаме нужда от лечебници и лекари за обикновените заболявания, то необходимостта от тази най-необикновена и чудновата лечебница, в която се лекува човешката личност – и от там цялата култура – е с приоритет, пред която и да било карантина.
