В европейската дипломация кавалери има, места няма

Никой няма нужда от протяжния хленч на Шарл Мишел. Гражданите на Европейския съюз (ЕС) не се вълнуват от качеството на съня на председателя на Европейския съвет, който се оплака, че след т.нар. Дивангейт в Анкара не е могъл да спи добре нощем, но са заинтересовани от това какво той прави с времето си през светлата част на денонощието.

Сагата “Дивангейт” обаче става по-унизителна, отколкото бе поводът за нейното започване: ситуацията с Урсула фон дер Лайен, за която не бе предвиден стол при публичната част от срещата между представителите на ЕС и Турция в двореца “Бештепе” тази седмица. Отвъд говоренето на едро и поляризиращите сантименти, които темата предизвика, за този казус Турция не е виновна: тя е следвала протокола на гостите си, според който председателят на Европейската комисия (Урсула фон дер Лайен) е субординиран на председателя на Европейския съвет (Шарл Мишел). И последният трябва да бъде позициониран на равни начала с президента на всяка друга страна (в случая, Реджеп Таийп Ердоган). Нещо повече, аранжиментът на въпросното позициониране пред медиите е бил предварително обсъден и одобрен от екипа на Шарл Мишел. Последният впоследствие също призна с половин уста, че Турция е следвала “стриктно” протокола.

Друг е въпросът, че домакините от Анкара, която води и без това изключително активна дипломатическа дейност и чудесно познава нейните образцови аксесоари, вероятно са си давали сметка, че гостите им ще изпаднат в неловка ситуация. И услужливо са оставали събитията да се развият. Именно пресофисът на турския президент разпространи и това видео, в което Урсула фон дер Лайен бе уловена в неловката ситуация, в която се чудеше кое е първото – кокошката или яйцето (не че без този филм нямаше да стане ясно какво се е случило). Дискусионно е дали и турският външен министър трябваше да сяда на срещуположния диван на този на Урсула фон дер Лайен, тъй като той е с по-нисък от нейния ранг (ако търсите унижение от страна на домакините, то евентуално е тук).

Но гафът си е европейски, Турция просто не му попречи да се случи.

А ако върнем лентата със само два месеца назад, ще се сетим и за злополучното посещение на Върховния представител по външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел в Москва. Там пък дипломат номер едно на ЕС бе унижен от руския външен министър Сергей Лавров, макар и не по протоколен начин. Жозеп Борел бе дидактично адресиран от домакина си, а каквото остана от Борел, бе хвърлено на дресираните руски медии.

Четири години системно унижаване на Ангела Меркел от страна на Доналд Тръмп пък едва ли имат нужда от припомняне (отказът на бившия американски президент да стисне ръката на германския канцлер бе бял кахър). Не толкова отдавна е и 2018-та година, когато китайският президент Си Дзинпин си позволи да постави ултиматум на Еманюел Макрон (касаещ зоната на CFA франк-валутата в Африка).

Изобщо ЕС и неговите представители май са търсен партньор в бизнеса с унижението.

Какви са причините за неспособността на ЕС да адресира адекватно държавите с авторитарни конструкции остава отворен въпрос. И тук дори не става дума за “американското рицарство”, което при сегашната администрация в Белия дом отново се е въоръжило с арсенала на идеализма в международната политика (човешките права и демокрацията). Реално никой не иска такова нещо от ЕС, не на последно място, защото Брюксел няма инструментите да налага своите ценности и интереси в отдалечени на Стария континент пространства. Но това не отменя следното: вече две десетилетия ЕС не успява да осмисли и да реагира на външните политики на Реджеп Таийп Ердоган и Владимир Путин.

Самите Русия и Турция като че ли възприемат ЕС като по-меката и податлива на натиск периферия на евро-атлантическото пространство. Москва и Анкара знаят, че това, което не могат да направят в големия град, могат да си го позволят в “провинцията”.

Кулминацията на провалената дипломация на ЕС спрямо Русия се крие в нейния реактивен характер (това, че тя следваше обстоятелствата, а не ги създаваше). Двата основни инструмента на външната политика на Брюксел спрямо Москва са санкциите, налагани периодично спрямо свързани с Кремъл лица, и Минските споразумения като нормативна база за разрешаването на конфликта в Украйна. Първите, въпреки че причиняват известни неудобства на Москва, не можаха да доведат до промяна на поведението на Владимир Путин, а вторите представляват толкова компрометиран продукт, че дори и Киев не е мотивиран да ги спазва, защото не ги приема за защитаващи интереса му. Мътният продукт на външната политика и политиката за сигурност на ЕС, често резултат не от единомислие между държавите членки, а по-скоро на търсене на най-малкото общо кратно между тях, е една от основните причини за реабилитацията на руското влияние по периферията на ЕС – от Западните Балкани, през Близкия Изток до Магреб.

Пикът на девалвация на външната политика на ЕС спрямо Турция пък се състои в това, че Брюксел не можа да използва в своя полза силните козове, които има спрямо Анкара.

Сред тях са желанието на Турция за визова либерализация на гражданите й и предоговаряне на митническия съюз. ЕС остава и най-големият търговски партньор на Турция, който, успоредно с Катар, са най-реалните алтернативи на Китай за предоставяне на кредитни линии на Анкара, стабилизиране на турската централна банка и местната валута (понеже по политически причини Реджеп Таийп Ердоган отказва да получава финансиране от Международния валутен фонд). На този фон, турският президент успява да разшири влиянието на страната си в черноморския регион (посока Грузия и Украйна) и да използва ефективно страната си като транзитен маршрут за енергийни доставки към ЕС.

Междувременно Русия и Турция успяха да създадат (или реабилитират) собствено влияние спрямо “входните” към Европа портали, които касаят енергийните проекти и/или миграционния поток към Стария континент (Либия, Алжир, Сирия). Немалко години потокът от бежанци и мигранти от Сирия бе основен коз на турските власти за договарянето на бежанската сделка с ЕС и използването на последната за разменна карта по други теми от интерес за Анкара. В Либия, от която Италия получава природен газ, а, успоредно на Рим, и Париж е сред основните инвеститори в местната енергийна инфраструктура, Турция е отворила свой вход за търговско (от крайбрежието в Мисрата) и военно влияние (от ал Уатия). В Алжир пък, от която Португалия, Испания и Италия внасят природен и втечнен газ, ЕС наблюдава мостра от руско-китайската симбиоза (каквато иначе съществува в Централна Азия), олицетворяваща се от руска бойна техника и китайски инфраструктура и технологии.

Само по себе си, силно руско влияние в Северна Африка е нещо, което не е непознато на Европа.

Но в случая към уравнението трябва да прибавим и резултатите от екстровертната турска външна политика в Средиземноморието и все по-силните търговски позиции на Китай в тази част от “черния континент”.

Но не е само Магреб. Преди няма две седмици координирано руски изтребители летяха с изключени обозначителни средства над Северно, Балтийско и Черно море, а на границата си с Украйна Москва дислоцира руска военна техника и извършва бойни маневри.

Всичко това е наистина повод за Шарл Мишел да загуби съня.

Единственото хубаво от Дивангейт е, че както разбрахме, Шарл Мишел не обича да става от мястото си. Като в онзи виц, в който една дама се възмущава на глас пред насядалите около нея господа къде са се дянали всички кавалери, на което един от тях й отговаря: кавалери има, места няма.

Така е и с европейската дипломация. Каквато е “оправна”, ако вземе че се вдигне от стола си, току виж някой друг е седнал на мястото й. И това няма да е Урсула фон дер Лайен.


Оригинална публикация

Споделете:
Мартин Табаков
Мартин Табаков

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.