„Искам, ама нямам желание“ – така изглежда политическият ландшафт по отношение на мераците за това кой да упражнява властта. От една страна, новите парламентарно представени партии много искат. Ама наистина много. Дотолкова, че са готови да пристанат на старите си идеологически врагове – бившето острие на БСП Манолова днес е пръв ортак с лидера на ДСБ, бившия комунистически прокурор Атанасов. Под мъдрото напътствие на президента Радев, който е креатура именно на столетницата, управлявала три пъти с ДПС исторически.
От друга страна, не им стиска. Защото онова нещо не е като това нещо, както гласи многозначителния израз. Едно е да критикуваш отстрани, обирайки каймака на народната любов, друго е да носиш отговорност. Да ти се пише в CV-то както знае идеологът на Демократична България Иван Костов. В един момент ще трябва да си биеш паса я при инициативи срещу Атентата в Св. Неделя, за да не дразниш левичарите от зелените и либералите, с които си в коалиция; я да кършиш пръсти при гласуване на ревизии и проверки в последните два кабинета, в които имаш и свои министри. Лидерът ти всъщност е бил министър в предходния такъв.
Едно е да си на амбразурата с мотото „съдебна реформа“, друго е да кажеш в крайна сметка в какво се изразява тази съдебна реформа: да се сложи прокуратурата под шапката на премиера или парламента, което в родния случай е едно и също. И е било така и в Димитровата и в Живковата Конституция. Може би всъщност важното е да е „правилният“ премиер?! Въобще изключително принципна позиция, върховенство на правото и разделение на властите ще пребъдат. Дума да няма.
Но и безумната идея е идея. При положение че ИТН като цяло нямат управленска такава, наличието на каквато и да било мисъл е крачка напред към светлите бъднини. Гениалната промяна за въвеждане на мажоритарна изборна система в крайна сметка днес е в ръцете на тези, които я предлагаха на Референдум и получиха благоволението на населението. Дори йезуитски днес е внесена от опозицията ГЕРБ, които отлично знаят, че ще са големите печеливши от нея, докато самият Трифонов би изчезнал от политическата карта при приемането ѝ. Или е било лъжа предложението, или е тежка, убийствена некомпетентност. Няма среден вариант. А, всъщност има – да обслужва именно партиите на статуквото, защото само си представете, че системните партии си бяха стиснали ръцете да изритат останалите и да ползват двумилионния Референдум на Слави като повод.
Ясно е, че нови избори няма да променят кардинално резултатите на партиите. Някой малко нагоре, някой – малко надолу. Обърнатия надолу пясъчен часовник отмерва неизбежното топящото се доверие към тези, които днес подритват властта на земята. Едно е ясно като бял ден: без подкрепата на БСП или ГЕРБ – управление няма. Стига вече са се правили на ощипани всички „нови“ политически формации. И какво, пак ли нови избори ли? До кога? И не, това не е демокрацията – избори и десетки милиони лева пари на данъкоплатците за болници и спасяване на животи да отиват, за да се прави този и онзи на политик. Не става.
Все по-ясно, че ГЕРБ и Борисов са заложили предстоящи политически мини. Който понечи да стъпи, трябва да има добри сапьори. Изтъняващ фискален резерв на нива от 7,2 млрд., при де факто неизползваеми около 6. А предстоят тепърва големи емисии дълг при спадащи приходи, заради намалена икономическа активност и силно завишени разходи. Най-вероятно ще се тегли от българския пазар, което намалява и ресурса за частни инвестиции и ще затлачва допълнително растежа. Щедрите социални плащания са изчислявани до май месец. Но политически махането им е прострелване в слепоочието.
„Планът за възстановяване и устойчивост“ също е дискусионен. Той де факто ще е лакмус за посягащите към властта – имат ли капацитет да съставят свой план, или го карат на лозунги и истерия вече година. И не, неявяването на Борисов за представянето му не е извинение за липсата на кадрови потенциал у „новото“ в политиката. Проблемът с неявяването на премиера в парламента е голям, но той касае системна дисфункция в архитектониката на държавността – че де факто премиерът управлява парламента, защото контролира мнозинството. И това е очевиден факт. Но се решава през нова Конституция и не чрез увеличаване на властта му с прокуратура под негова опека.
Кризата в Украйна означава, че при усложнение ще трябва да се обяснява на преобладаващо положително настроено обществено мнение към Русия и нас как се засилва контингентът на НАТО във Варна, да речем. Колко хубаво ще е да сме аванпост, видите ли, при отпора срещу руснаците…
Колко чудесно и прекрасно е да пуснем по евроатлантическа повеля българофобите в Скопие в ЕС, които оттам да започнат да искат права за „македонското малцинство“ в Пиринския край. Виждаме, че вече са активирани безродни „академици“, които първо са лансирани в предавания по обществените медии и след това таргетирано по „безпристрастни медии“ като финансираната от американския Конгрес „Свободна Европа“. А това, че сме десетки места зад Република Северна Македония по свобода на словото по класация на смехотворните „Репортери без граници“ е върхът на абсурдите. След страна, в която е проблем да четеш български книги, да бъде сравнявана с България е малоумие. При нас доскорошната опозиция има поне десетина отлично грантово финансирани медийни сайта, вестници, няколко телевизии, че благоразположението на една от най-големите. По тях се леят партийна, чуждопоклоническа и либерална пропаганда от сутрин до вечер, а ако случайно попадне инакомислещ, си е цяло събитие.
Изключително се подценява „дремещият“ Ердоган. Хазната в Турция е тежко пробита, а ЕС вече е в ролята на дойна крава. Печелившата карта: мигрантите, които могат да залеят Европа. Ще пият ли Трифонов и Христо Иванов кафе с Ердоган, или пък ще го респектират по друг начин, така че да не използва страната ни за буфер и шантаж на ЕС? Предстои да видим.
Да добавим и че лекарите са на нож, защото и Трифонов, и президента изговориха куп небивалици по темата с вируса. И това тепърва ще се разгръща като психологическа конфронтация. Която с липсата на диалогичност, каквато демонстрират досега, ще бъде нелека задача. Пак казвам – едно е да сипеш клишета и опорки за корупция, мутри и модели, друго е да излезеш напред и да лъснат твоите зависимости. А не е като да нямат такива.
Не е за подценяване съдържанието на политиката. Идеите на Манолова за атака срещу финансовата система е неразумна, меко казано. Да се правиш на Робин Худ може да е политически изгодно. Но да спираш изчистването на банковите баланси и да стимулираш тарикатлъка в кредитния процес, застрашавайки депозантите, с чиито пари се случва кредитораздаването, е чиста проба вреден ляв популизъм.
Работата на политиците не е да „управляват“. Нито знаят нуждите и целите на гражданите. Нито могат да заместят ценовите сигнали, които милиони решения на инвеститори, спестители и потребители формират всеки ден и всяка минута. Работата на публичната политика и на тези, които се занимават с нея, е да създават добра и прогнозируема среда за правене на бизнес и културен разцвет. Това е сложна задача, а картофът днес действително е горещ.
