Четиридесет и петото Народно събрание си отива в историята по начин, който би могъл да бъде олицетворен с една мисъл на Александър Хамилтън – „с такъв кратък живот, колкото бурна е била смъртта им“ (статия № 10 от „Записките на федералиста“). И този афоризъм приляга на това Народно събрание, тъй като по най-опростен начин в неговата природа съществуваше една огромна пропаст между заявки и изпълнение, между намерения и действия, между амбиция и резултат. Крайният резултат остана един нормативен хаос, продукт на едно развилняло се по маниер, самовлюбено и надменно по характер, но посредствено по способности парламентарно мнозинство.
По време на предизборната кампанията т.н. „партии на протеста“ имаха една основна заявка – те се обявиха за възстановяване на върховенството на закона и правовата държава. Инструмент за това следваха да бъдат серия от законодателни инициативи, които да обхванат Конституцията и редица закони в областта на устройството на съдебната власт, наказателния процес, изборното законодателство и т.н. Те трябваше да бъдат приемани при прозрачни и ясни процедури, с ангажираност на общественото мнение, с участие на необходимата експертиза. Но, както казва Ярослав Хашек, „докато не се намеси Генералният щаб“.
Резултатите от „намесата“ не закъсняха.
Проектът за изменение на Конституцията на „Демократична България“ нямаше изискуемите по основния закон брой подписи, за да бъде внесен, но въпреки това попадна сред регистрираните законопроекти. Комисията по правни въпроси, председателствена от адвокат Радостин Василев от „Има такъв народ“, сътвори прецедент, който не само бе в нарушение на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. Той бе в нарушение на здравия разум.
За първи път по ключов законопроект за съдебната власт не бе изискано становище нито на Висшия съдебен съвет, нито на прокуратурата, нито на Върховния касационен съд, нито на Министерство на правосъдието. А за обществено обсъждане, подробни оценки на въздействие, консултации със заинтересовани страни – за тях дори и дума не стана.
Справката показва, че за по-малко от месец от своето функциониране, в деловодството на 45-то Народно събрание са постъпили 76 законопроекта, от които едва четири са внесени от Министерския съвет. 72 от тях са внесени от народни представители. Техните вносители, представители изключително на ДБ, ИТН, БСП и ИСМВ, изградиха цяла една реторика около това, че ставайки депутатите ще сложат край на законодателството „на тъмно“, че ще се правят широки обществени консултации, ще се подобри значително законодателната техникта. И не изпълниха нито една от тези заявки. Обещаното качествено законодателство се оказа такова „на килограм“, с посредствена правна техника и неясно авторство и цели.
Заявката са някакви мащабни реформи финишира като… абсолютно противоконституционен мораториум, който заради некадърни юридически формулировки забранява на Висшия съдебен съвет да назначава съдии, прокурори и следователи или административни ръководители на органите на съдебната власт и техните заместници.
В същото време политическите обстоятелства концентрираха вниманието на парламентарното мнозинство върху една, единствена цел – бързи изменения в Изборния кодекс с оглед на все по-неизбежните предсрочни парламентарни избори.
И тук процедурата тип „законодателство за 1 лев“ се прояви в нейната абсолютна пълнота. С голяма доза форсиране във времето. Казано на прост език – бързане. Бързане във всяко едно отношение, приемане на разпоредби в късните доби, обнародване в „Държавен вестник“ (с любезното съдействие на президента Радев) буквално часове след като последните текстове са гласувани в зала на второ четене.
Добрата страна на цялата ситуация се оказа, че 45-ото Народно събрание е политически обречено бързо да приключи своя път. Достатъчно бързо, за да не се умножат многократно сътворените от него безумни правни прецеденти. Краткият опит обаче дава възможността да се изведат достатъчно общи изводи каква би била законодателната и управленска култура на едно такова парламентарно мнозинство, ако то наистина би продължило своето съществуване.
Изниква, разбира се, въпросът какъв ще е резултатът от предстоящите парламентарни избори и дали подобна конфигурация няма да се възпроизведе отново. Казано откровено – вероятността е голяма. Което води до следващия въпрос. Какви биха били спирачките пред едно такова парламентарно мнозинство с оглед на неговата амбициозна по обхват, но ограничена по качества представа за парламентарна дейност?
Президентът изглежда е откровено добронамерен към него, следователно използването на инструмента на ветото остава под въпрос.
Конституционният съд, който може да бъде сезиран по различни въпроси, се произнася бавно, което предвид скорострелната политическа природа на законодателната власт съществено забавя възможността за навремененен контрол за конституционност.
Може би най-добрият вариант безспорно остава Народното събрание да започне да функционира спрямо собствените си предизборни заявки – за прозрачно, експертно написано и отговорно законодателство, с проведени консултации и обсъждания, реални оценки на въздействие и изчерпателна мотивация. Но, както гласи една мъдрост от средите на интернет фолклора – „обещанието не е като изпълнението“. За съжаление.
