Библейският Еклесиаст уверено ни казва, че „[в]сичко си има време, време има за всяка работа под небето“ и в съзвучие с тази максима родният политически живот сякаш се опитва да докаже, че и безвремието е вид време.
Безвремието в което се намира днес България не е криза, но много прилича на такава. Или ако е криза е духовна, а не икономическа или още по-малко политическа. Умората от Борисов е умората на отделни кръгове и елити, че са прекарали прекалено много време без досег до властта, но и умората на нравствения средностатистически човек, чийто морален компас му показва, че в настоящата ситуация просто има нещо нередно.
С нерешителността и апетитите си за власт опозицията обаче се проваля да предложи алтернатива именно за сърцевината на онова, което крепи настоящето политическо статукво – Бойко Борисов дойде на власт в образа на човек, който знае какво прави и има (кога инстинктивно, кога предварително замислено) решение по всеки държавен проблем. И когато „другите партии“ го изчакват, желаят да чуят първо мнението на бившият премиер и дори сами го търсят, когато го няма, то сами го поставят отново под светлината на прожекторите и показват колко властта е неосъществима другояче.
С поведението си опозицията сама се дисквалифицира от големият разговор за българският политически живот.
Изключението тук е шоумена Слави Трифонов, който макар и понякога плахо и с проличаваща неопитност, но умеещ както да предложи решения по все по-широка палитра от теми, така и сам да бъде тема както за медиите, така и за обикновения човек.
Нещо, което до скоро беше патент единствено за Борисов.
Времето на безвремието е по съвместимост и време на нескончаеми избори и/или подготовка за избори, протести с основно искане нови избори и мрънкане за избори по студиата на телевизиите. Като резултатите от тези избори никога не са достатъчно удовлетворяващи, а условията на провеждането им – винаги съмнителни и предопределени. Но и тези проблематични резултати никога не водят до преосмисляне на ценностите, до промяна на реториката или до отказ от най-ценното за партийните водачи в името на общото благо.
Иронично е, че партията, която технически спечели изборите е и единствената, която проявява някакво желание (дори само на думи) за адаптация към необходимостта на ситуацията и заявява волята си да надживее собственият си харизматичен лидер по начин, по който това не успя да се случи в десния спектър нито със СДС и Костов, нито с НДСВ и Царя – далеч по-интелектуални и приети в обществото (и дори в международен план) фигури.
Както обикновено обаче процесите са глобални, а нашият житейски път е просто брънка в голямата верига от исторически събития.
Още преди век немският философ Освалд Шпенглер прогнозира реалностите, които преживяваме днес. В своя монументален труд „Залезът на Европа“ той анализира историческото изчерпване на либерализма и достигането на момент, аналогичен с развитието на Римската република, когато след точката на културната си смърт цивилизацията сама започва да търси и отдава все повече отговорности на онзи, който има решимостта сам да ги вземе и понесе – дори когато няма пълният потенциал за това. Спомнете си само дългата редица от императори между Октавиан Август и Константин Велики, двата колоса, които съумяват да стабилизират Държавата.
Алтернативата на Борисов не е отличник от Харвард, нито „нови лица“ бутани от стари пари. Времето на симпатичните и спретнати юпита отдавна се изчерпа, и то не просто локално, но и глобално. Ако се огледаме в международен план популистката вълна не просто не свършва, тя само леко изменя лицето си според обстоятелствата и настроенията на широките маси. Настоящият американски президент Джо Байдън не е по-малък популист от предшественика си Доналд Тръмп, просто популизмът на единия съвпада повече с широкия наратив на Zeitgeist-a, на хегеловият Дух на времето. Всеки истински самодържец идва на власт като удовлетворяващ нуждите на най-много социални групи реформатор, а не като открит кръволок и диктатор.
В тази перспектива прави впечатление все по-засилващото се присъствие (и дори мода) на хора с малко име „генерал“ в политическия живот и доброто им приемане от всички страни на политическият спектър. Генералиадата на 20-те години на българският XXI век обаче не може и няма потенциала да произведе нещо аналогично на Режима на полковниците от близкото минало на съседна Гърция поради многото и твърде разнопосочни геополитически оси, които притискат страната ни и оказват своето въздействие по иначе несвързани теми. Възпитаници на една и съща войска и клели се в едно и също знаме, сърцата на тези генерали изглежда са в плен на различни и все чужди сили. Лошото е че май говорим за преди всичко романтична лоялност, а не за рационалност или обективен интерес.
Във вътрешно отношение обаче изглежда има морален консенсус относно това кое е прието и кое не е, до степен дори бившата комунистическа партия да има националистическа реторика спрямо темата Македония или нито една от големите и утвърдени партии да не смее да влезе открито в крак с дискурса на ляволибеалната идеология на малцинствата, която господства в Западния свят.
На този фон партийните образувания с нелепи и непреводими на чужди езици имена-лозунги и нескончаемите опити за рециклиране на темите за „Прехода-Мутрите-Мафията“ (актуални в главите на предходното поколение, но просто неразбираема дъвка за по-младите) в претенциозните анализи на уж академици, журналисти и интелектуалци, изглеждат не просто като да драскат проблема по повърхността, ами дори като умишлен опит за хвърляне на прах в очите на обществеността. Или дори по-лошо: делюзия и самозаблуда.
Но ако призваните да бъдат коректив и дори в същински смисъл духовни водачи на нацията са неспособни да канализират мислите и да изразят недоволството си по конструктивен и сбъдващ се начин, то преодоляването на безвремието изглежда далеч във времето, много след заветната дата 11 юли, когато се предполага че поредните предсрочни избори ще решат нещо.
