На днешния ден през 927 г. от сърдечен удар умира Цар Симеон I Велики. Цар Симеон управлява българската държава от 893 до 927 година. Успешните войни на Симеон срещу Византия, маджарите и сърбите довеждат до най-голямото териториално разширение на България в цялата нейна история, превръщайки я в най-силната държава в тогавашна Източна Европа. При управлението му границите на България достигат до така бленуваните и до ден днешен три морета – Бяло, Адриатическо и Черно, а обособената по-рано Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията. По време на своето управление Симеон заменя първоначалната си титла „княз“ с „цар“.
Той е роден най-вероятно през 864 г. и е третият син на Борис. Първият измежду всички български владетели и синовете на княз Борис, възпитан изцяло в християнската традиция, поради което е пратен да се обучава в най-добрата за времето си школа – Магнаурската, с мисълта един ден да стане глава на Българската църква. Но след опита на брат му Владимир Расате да върне езичеството в България, замонашилият се Симеон е призван да седне на трона на българските царе. Възкачването му става през 893 г. по време на знаменателния Преславски църковен събор, на който се взимат още две важни решения – за нова българска столица е обявен град Велики Преслав, а за официален език на държавата ни е избран българският, който заменя гръцкия в богослужението.
Веднага след възкачването му на престола отношенията ни с Византия се изострят, тъй като византийският император Лъв VI Философ мести тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци Симеон I навлиза в Източна Тракия, като разбива византийците при Одрин. Тогава Лъв VI се съюзява с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на днешна Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон, който се оттегля в крепостта Дръстър и започна преговори за мир. По време на преговорите българският владетел успява да сключи съюз с печенегите и заедно разгромяват маджарите.
Укрепнал тила си, Симеон насочва войските на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, като от 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни. В този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания.
През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун, а Симеон, успявайки да се възползва от ситуацията, измества българо-византийската граница на 20 км северно от Солун.
През 913 г. Симеон стига до стените на Цариград. Византия се принуждава да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година я анулира. Пътят за утвърждаване на имперското самочувствие и достойнство на Симеон минава през претенциите му към територии, в които не живеят само българи. Затова и Симеон се обявява за „цар на българи и гърци“ и по този начин подчертава, че в неговите земи влизат разнородни поданици.
На 20 август 917 г. при Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия, или сражението е проведено югозападно от реката в полето между Анхиало и Ахелой. Начело на българската войска стои Симеон, който участва и в самото сражение. Войските на Византия са водени от Лъв Фока, доместик на схолитеи главнокомандващ сухопътните сили на империята. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. Според арабския хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.
Самият Лъв Фока едва се спасява с бягство зад стените на Несебърската крепост. Според думите на византийските летописци, става кръвопролитие “каквото от века не е бивало”. Ахелойската битка е третото голямо поражение, което византийците претърпяват на Анхиалското поле. Това знаменателно събитие и до днес е съхранено във византийски, български и западноевропейски източници.
Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия и последвалото настъпление на българите край Катасирти, недалеч от Цариград, завършва с нов разгром. Но византийската дипломация успява да се договори със сърбите, които атакуват в тила на Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас, които залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович.
През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. На свикания църковен събор, Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх. През 921 г. достигаме до Дарданелите, завладявайки Галиполския полуостров. През 923 г. Симеон отново стига до стените на Цариград.
Въпреки многобройните си военни победи обаче, трябва да отбележим, че при Симеон България губи всички отвъддунавски територии, които след нахлуването на маджарите завинаги отпадат от българската държава. Голяма част от Симеоновите завоевания на запад (Сърбия) и на юг (Гърция) са временни. Унищожаването на армията му в Хърватия през 926-927 г. пък разклаща българското господство в Сърбия.
Но приносът на цар Симеон за културния подем и просвета на България е безспорен. По времето на Симеон Българската църква си извоюва автокефалност, а България се превръща в духовен център. Втората българска столица – Велики Преслав, става един от основните културни центрове на Югоизточна Европа. В продължение на двадесет и осем години Симеон изгражда Велики Преслав и под негово покровителството там се развива блестяща книжовна школа. Самият цар участва в превеждането на книгите от християнските мъдреци.
Преди повече от едно столетие известният византолог Алфред Рамбо пише в прочутото си съчинение „Гръцката империя през X век”: „Симеон бе Карл Велики (Шарлеман) за България, по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основата на една национална литература.” Сравнението е достатъчно красноречиво, за да се нужда от коментар.
Заради периода на културен разцвет на българската държава, царуването му не напразно е наречено „Златен век”.
