Настъпиха тежки дни за подкрепеното от почти всички световни корпорации, медии, университети и правителства движение #BlackLivesMatter и за цялата идеологическа каша, в която е потопено.
Два случая от последните седмици откроиха още по-ясно парадоксалната – и честно казано пародийна – природа на господстващия разказ за „лошите бели и добрите малцинства“. Драматичният развод с реалността на властващата в публичното пространство система от идеи, позната още и като „критична расова теория“, се очерта релефно след една престрелка в Лондон и една кметска издънка в Чикаго.
Първо към престрелката. В симулираната от прогресивните медии контра реалност се появиха задъхани заглавия за Саша Джонсън – активистка за равни права на чернокожите с диплома от Оксфорд, която е била простреляна в главата и е в критично състояние. Почти навсякъде Джонсън бе описана меко казано положително и героично с фокус върху нейната работа за равни права и против дискриминацията.
Без доказателства се пласираха хипотези, че тя може би е застреляна заради анти-расисткия си активизъм.
Дали не става въпрос за политически мотивирано покушение? Печално прочулата се с изказването си че, „Мао е направил повече добро, отколкото лошо“, представителка на лейбъристката партия в Британския парламент Даян Абът веднага обвини расизма за случилото се с Джонсън.
За един кратък период от време либерални медии и говорители дишаха тежко в трепетното очакване да разберат дали някой „лош бял расист“ не е нападнал „чернокожа активистка за равни права“.
Съвсем скоро се разбра, че истината е съвсем друга и съвсем прозаична, както в почти всеки подобен случай. Саша Джонсън е била на парти в южен Лондон и е станала случайна жертва на куршуми, изстреляни от група чернокожи мъже.
Сега нейните близки попаднаха в неудобна ситуация. Първо тя е застреляна от чернокожи престъпници и второ те бяха издирвани от полицията. Същата полиция, която Джонсън и нейното обкръжение искаха да бъде премахната и забранена.
Но най-показателно и трогателно е разминаването между пропагандния медиен портрет на Саша Джонсън и отвратителната действителност.
Самата тя се определя като „Черна пантера“ и черпи вдъхновение от едноименната терористична организация. Шеговито я наричаха „Черната пантера от Оксфорд“, което пък напомня за великия сатиричен шедьовър „Радикален шик“ на покойния Том Улф, в който още през 1970-а разобличава лицемерието и абсурдите на либералните елити, които ритуално прегръщат екстремистки групи и идеи.
Самата Джонсън е пример за пародиен буржоазен фанатизъм. Нито една медия не припомни, че „активистката от Оксфорд“ публично е написала: „Белият човек няма да ни бъде равен, а ще бъде наш роб. Историята се променя. Без справедливост няма да има мир. Black LivesMatter!“
В нито един нелепо героизиран журналистически пасквил не се спомена как тя призова членовете на „Комисията за расови и етнически въпроси“ да бъдат „обесени“, заради доклад, в който Велкобритания се дава като добър модел за расови отношения в страна с бяло мнозинство.
В прогресивната медийна симулация тази откровена и реална расистка се превръща в смела активистка за равни права.
Иронията е, че дори нейният политически екстремизъм няма нищо общо с криминалната случка. В крайна сметка тази жена, която съвсем реално работи за установяване на черно превъзходство беше случайно застреляна от чернокожи бандити, които дори не са знаели, че тя им мисли доброто и желае да станат официалната висша раса във Великобритания.
Огромна вина за лъжата, че фанатици като Джонсън са пример за подражание носят белите журналисти, особено в САЩ и Англия. Почти всички са либерали, които падат на коляно за каузата на „критичната расова теория“.
И за благодарност чернокожата кметица на Чикаго Лори Лайтфут… им забрани да я интервюират. Да, това е втората неприятна случка за доминиращия наратив. Официалната власт в САЩ, в лицето на избран от Демократическата партия управник, наложи расова дискриминация през 2021-а. Лайтфут обяви, че ще дава интервюта само и единствено на „цветнокожи журналисти“ и забрани достъпа на всички бели представители на медиите.
Същите бели журналисти, които премълчаваха или лъжеха за всяка нейна радикална изцепка през последните години. Убийствата в Чикаго продължават да се увеличават, но кмета има по-важни проблеми. Да отстрани белите журналисти, които и без това – в голямата си част – бяха и продължават да бъдат сервилни преносители на пропаганда.
Това беше и един от малкото скандали, в които „правилен“ политик от „правилната“ американска партия попада в международните новини на български големи медии в негативна светлина. Подобно нещо се случва много рядко. Постоянните расистки, анти-бели действия на Демократическата партия винаги сякаш се губят в превода за нашите международници. Случва се.
Но като цяло им дойде много на „критичните расови активисти“ тези дни. От простреляната „Черна пантера на „Оксфорд“ до забранените бели журналисти. Дали не наближава финалната фаза на целия този фарс? Eдва ли.
