Френската революция е второто грехопадение на човека след онова, извършено от Адам. След въпросния метеж се появява електричеството, но се губи светлината.
От 1789-та година насам консерватизмът се опитва да съхрани пространства, свободни от философски „облеченото” насилничество на Максимилиан Робеспиер, изрязяващо се в добре познатия лозунг „свобода, равенство, братство”. Консерваторът, в своето животоописание, последователно се е боричкал със свободата, равенството и братството (и особено с техния рекламен и лъскав наглед, който търговците на идеология са предлагали на своите сергии).
Първоначално консерватизмът е основният опонент на класическия либерализъм от XIX-ти век, който тогава се въодушевява от и развява знамето на индивидуалистичната интерпретация на свободата. И ако днес консерваторът е най-видимият защитник на тази конотация на свободата, то преди два века това не е било баш така.
Постепенно обаче свободата в чист вид се оказва по-достоверна като философски конструкт, отколкото като обезателен и достъпен асортимент в битието на обикновения човек. Това ще направи така, че класическият либерализмът, свил своето гнездо около свободата, да отстъпи място на порива за равенство (в Европа най-вече, защото в САЩ нещата са другояче). Именно равенство се превръща вдвигателя на новия смутител на порядките: марксизмът и струпалите се върху него социалистически течения, намерили своите конкретни политически въплъщения по-късно през XX-ти век. Отново обаче консерватизмът е на нокти и в опозиция на работническия авангард и неговите идеологически спазми.
След рухването на империите, построили себе си на принципа на равенството и социализма, дойде времето на третата контракция на френската революция: тази на братството. В XXI-век прогресивизмът императивно задължава братство с другостта, дори и когато тази другост базира себе си на отричането на различността (какъвто, например, е ислямизмът). Мултикултурализмът е основната идеологическа еманация на прогресивизма, посаден върху почвата на братството. Мултикултурализмът съчетава етноси и етики, за да създаде смесената идентичност на неутралното общество. Облицовката на неутралния социум, в което всеки за всеки е брат (ако трябва да се подиграем с Томас Хобс), е универсализма, който се превръща в задължителна норма за всеки и се утвърждава на базата на отричането на досегашните обичай, култура и традиция. Прогресивизмът е толкова въвлечен в създаването на братството, че е готов да го направи дори и за сметка на изтриването на родителството (понеже в него има биографични кодове като общите спомени и памет, които стават пречка за инженерното братство). Консерваторите са в опозиция и на тази тенденция.
Когато казвам, че от френската революция насам консерватизмът е пълнил резервоарите на съпротивата срещу свободата, равенството и братството, дължа няколко уточнения.
На първо място, не става дума обезателно за консерватизъм, който е политически подреден и изразен на езика на идеологиите. Напротив, говорим по-скоро за консерватизма като артикулация на социалните рефлексии в културата, литературата, философията. Политическият консерватизъм е нещо по-модерно (и като всички модерни неща, трябва да бъде гледан със здравословно съмнение) и по-тясно.
На второ място, най-голямото достойнство на консерватизма в този дълъг период не се състои в някои негови значими победи (въпреки че Свещения съюз шамароса изцапаната от греха Франция, а Маргарет Тачър и Роналд Рейгън срутиха Съветския съюз), колкото в постоянството на опозицията му на духа на времето. Независимо дали този дух на времето е скандирало „свобода”, „равенство” или „братство”.
За да бъдат разбрани обаче успехите на консерватизма, не трябва да се пита „Какво постигна този консерватизъм”, а „Какво той възпрепятства да се случи”. Консерватизмът няма за цел да изгражда утопични общества, а да разрушава (иначе благородно формулираните) проекти за такива.
На трето място, в този период от време консерватизмът не е бил сам срещу идеологическото родословно дърво на френската революция. Така например, консерватизмът и класическият либерализъм са били партньори в противоборството срещу деспотичната държава на тоталитарните идеологии. Днес пък съществува сравнително доверие между консерватори и националисти срещу израженията на прогресивизма като мултикултурализма и политическата коректност. Това идва да покаже, че консерватизмът не е „застинал” във времето; в него има храмове, но самият той не е храм.
Не на последно място, консерватизмът не е по начални настройки против свободата, равенството и братството. Той е против тях, когато те се идеологизират (когато се превръщат в ценности на стероиди). Може би понеже сам консерватизмът не е идеология, а лексикон от сантименти, чрез който се прожектира житейска подредба на набор от порядки и обичаи; той е средство, а не цел (каквито са идеологиите).
Така например, за консерватора свободата има сянка: реда. Свобода без граници е като бутилка с концентрат без бандерол: който пие от нея, си е на негова отговорност. Затова и през XIX-ти век на жалона за свобода на либералите консерваторите не са допускали тя да бъде мислена като свобода без корен (т.е. свобода без контекст и традиция).
А равенството трябва да е стартова, а не финална позиция в живота на човека, понеже между началото и края стоят неща, които оразличават хората – от талантите до трудолюбивостта. Затова през XX-ти век на равенството на социалистите консерваторите противопоставят флуктуацията на естествения порядък.
Братството пък е братство, когато е доброволно. Затова на мултикултурализма и неговата претенция за универсално приложение в XXI-ви век консерваторите противопоставят местната духовно-културна община с нейните партикуларистични неудобства и, ако щете, ръбове. За разлика от прогресивизма, консерватизмът не мисли, че социално-културният кодекс е универсален като технологията.
А консерватизмът, за разлика от идеологиите, е такова ценностно настроение, което не си поставя за цел да екстраполира себе си върху другостта. Целта на консерватора не е да изгради консервативно общество, а да предпазва социума от идеологически изопачения, които го отклоняват от естественото му състояние.
И това консерватизмът прави официално вече от 232 години насам; откакто якобинците отъпкаха пътя на антихриста. Консерватизъм с вяра, надежда, любов. А когато това не са достатъчни стимули за приключенския дух на революционера, и со малце кьотек.
