В края на 2021 г. ще се навършат тридесет години от едно от най-знаменателните събития в новата световна история – разпада на Съветския съюз, който постави фактическия край на Студената война и двуполюсния свят. „Парадът на независимостите“ от 1991 г. завърши с подписването на Беловежкото съглашение между Елцин, Шушкевич и Кравчук и окончателното разделяне на 15-те републики, заели бъдещото постсъветско пространство. В следващите десетилетия то се превърна в център на нестабилност на фона на конфликтите в Централна Азия, Кавказ, Приднестровието и Украйна, докато най-голямата част от легитимността на бившия Съветски съюз, ядреният му арсенал и мястото в Съвета за сигурност на ООН преминаха към Руската федерация.
Трите десетилетия след разпада на СССР бяха белязани с множество различни подходи на американските администрации при Клинтън, Буш-младши, Обама, Тръмп и към днешна дата Байдън да изградят отношения с една променяща се Русия, но имаща амбиция да бъде глобален фактор в международните отношения. Най-точното понятие за това е може би даденото в изследването „Strategic Landpower and a Resurgent Russia: an Operational Approach to Deterrence”, изготвено от Института за стратегически изследвания (SSI) към Колежа на армията на САЩ – “resurgent Russia”.
Възраждаща се, въздигаща се, активизраща се, контраатакуваща Русия. Контектът, в който то се използва е, за да опише цялостната политическа, икономическа и военна картина на завръщането на Русия като активен играч на международната сцена за първи път толкова трайно след рухването на СССР и тежките вътрешни проблеми на страната от 90-те години.
Едва ли би било грешно да се каже, че отношенията на Съединените щати с Русия са в най-ниската си точка от времето на Леонид Брежнев насам.
Вероятно от началото на съветската инвазия в Афганистан. Петте американски администрации от 1991 г. насам са опитали различни подходи, включващи както помирение и затопляне, така и ескалация на отношенията с цел да се контрират руските външнополитически авантюри. Но основополагащият въпрос „защо стигнахме дотук“ не би могъл да получи своя отговор без да се проучи подхода и целта на руската външна политика, за който може да се заяви, че не е нито хаотичен, нито спонтанен.
Той има едновременно стратегическа последователност и идеологически елементи по смисъла на доктрина. Ако разгърнем картата на света ще видим, че руското присъствие на международната сцена е свързано с присъединяването на Крим, войната в Източна Украйна, атаката в Солсбъри срещу Скрипал, военните интервенции в Сирия и Либия, намесата в чуждестранни избори и серия от хакерски атаки, изпращането на стратегически бомбардировачи във Венецуела, сключването на договори за военни доставки с 21 африкански държави и според изтекли документи – преговори за руски военни бази в шест африкански държави, сред които ЦАР, Мали, Буркина Фасо, Мавритания, Чад и Египет. Руската федерация поддържа близки търговски и политически връзки с Китай, Иран, Аржентина и Бразилия.
Една обща оценка на тази реалност е дадена в доклада на Комитета по разузнаване и сигурност на британския парламент от 21 юни 2020 г. Според неговите констатации Русия е „едновременно силна и слаба“ – тя е ядрена сила с космическо присъствие и място в Съвета за сигурност на ООН, но с малко население в сравнение в това на Запада, липса на дългосрочни партньори и културно влияние извън сферата на бившия СССР, липса на силни демократични институции и върховенство на правото и слаба икономика. В същото време Русия може да отдели непропорционално големи и силни ресурси спрямо своята икономика в посока въоръжение и служби за сигурност, а липсата на контрол между властите в западния смисъл на това понятие позволява на руското разузнаване да действа бързо. Сливането на бизнес и държава от своя страна позволява единството на икономическа и военна сила, а последните години показват и значими руски способности за водене на кибервойна. Разбира се, възниква въпросът – каква точно цел има Русия? Глобална заявка или по-скоро експлоатиране на политически вакууми и слабости на външната политика на западните демокрации, който през един своеобразен „руски авантюризъм“ да утвърди влияние?
Както бе посочено по-горе подходът определено е стратегически и доктринерен и няма характер на спорадични действия.
Основната цел на дългосрочната руска външнополитическа доктрина носи в себе си идеята на Евгений Примаков – Русия се стреми към многополюсен свят, един глобален „концерт на силите“, който да балансира еднополюсната сила на Съединените щати. А идеята за могъща континентална държава е дълбоко залегнала в руската политическа психология от векове. В същото време Русия не е достатъчно силна, за да се наложи като противоположен полюс, но в дългосрочен план тя може да вложи достатъчно ресурси, за да създаде условията за международна многополюсност. Тази доктрина има своята чисто оперативен елемент, който може да се открои най-ясно в една реч на армейски генерал Валерий Герасимов, началник генералния щаб на руската армия, произнесена пред Военната академия на Ген. Щаба. Основополагащ момент в нея е т.н. „стратегия на ограничените действия“ извън пределите на Руската федерация. На базата на сирийския опит са направени изводи, които да обосноват стратегията в достатъчно широката посока – от подготовката за водене на съвременна война извън руските граници чрез мобилни специализирани войски, през информационната и кибервойната, до увеличаването на цялостната армейска боеспособност.
Двата елемента се допълват – Герасимов и Примаков. И Русия може да отдели непропорционално голям ресурс за тяхното осъществяване на фона способностите на собственото си национално стопанство, както и да се стреми да интегрира в тази доктрина държави, които имат антиамерикански позиции като Китай и Иран. Осъществяването на идеята за многополюсен план в дългосрочен план до голяма степен зависи и от самите Съединени щати и доколко те биха били способни да поддържат глобалното си първенство. Практиката показва, че руските „ограничени действия“ се проявяват именно там, където американската дипломация е оставила политически вакуум – там и руската външна политика е особено активна, независимо дали става дума за Латинска Америка, Близкия изток или Балканите. А Студената война не е приключила, а се е трансформирала – в студен мир. Вече тридесет години
