Един австрийски политик някога е казал, че в християнското общество не е редно да се говори за християнски партии, а напротив – християните да участват в политическият живот посредством всички партии, като последните се считат по подразбиране за стъпили с идеологията си поне малко на тази верова основа. В българския политически XXI век обаче нещата стоят малко другояче – наследството от социалистическата диктатура е успяло да приравни религията с една от многообразните идеологии на либерализма, а църквата бива възприемана от мнозина интелектуалци и дори политически лидери като поредното НПО, защитаващо определена геополитическа или икономическа кауза.
Този особен вид неграмотност води до неразбиране на ролята и позициите на Българската православна църква и като да създава специфична комуникационна бариера между институцията, стояща в основата на модерната българска държавност, и обществеността.
А помежду им са се разположили удобно безкрайни редици пиар експерти, политизирани маркетолози и рекламисти, недошколовани журналисти, жадни за вниманието на тълпата протестъри и дори – действащи министри.
Като за начало малко теория: Идеологиите като организирани философски системи от възгледи имат своите корени в бурния XVIII век, когато печално известната Френска революция носи на света модерния либерализъм и където могат да бъдат проследени непосредствените корени на съвременното политическо устройство. Отстраняването на монарха и църквата от обществения живот, съчетани с края на съсловното разделение на обществото – автентичната европейска обществена теория и организация, стара колкото самото Средновековие – които носи либерализмът, създават вакуум, който много философи ще се опитат да напълнят с какви ли не идеи: леви (прогресивни), десни (реакционни) или просто причудливи.
Идеологиите притежават своя етична система посредством която конкурират религията и се опитват да дават свои решения на морални казуси – така например идеологът на комунистическата идеология Карл Маркс счита частната собственост и семейството за морално неприемливи „недъзи” в общественото развитие. Решенията, които дават идеологиите по правило са сложно построени и уж дават обяснение на множество различни казуси, но и аксиоматични, залагат силно на определени емоционални инстинкти у поддръжниците им и имат за цел да убедят в правотата си максимален брой гласоподаватели.
Идеологиите често са създадени ad hoc и са отнесени към дейността на конкретна партия или политическо движение. Съществуват идеологии, които включват религията като свой аспект, но това е оформена и поставена в определен контекст религия – например съвременните американски евангелистки политически движения Christian right и Christian left употребяват религията в съответно консервативно и прогресивно направление, като и двете имат своята легитимност като идеологии. Друга тема е коя от двете е стои по-близо до религиозния първоизточник в посланията си, но не съществува знак за равенство между нито едната от тези идеологии и християнската вяра per se.
Далеч не всяка философска система или парадигма е идеология.
Така например (и напук на клишето) мирогледът, който предлага религията е значително по-широкообхватен, обоснован философски и насочен както към обществото, така и към вътрешният свят на човека; стремящ се да изглади неговите недъзи, да кали волята му и да го усъвършенства – например такава е идеята на православният θέοσις. За християнина идеята, че може да съществува съвършено обществено устройство, което изключва индивидуалната личност да е постигнала съвършенство, звучи нелепо. Затова и логиката тук е обратна – не поправяме обществото, а, поправяйки себе си, поправяме и света. Подобна е съществуващата в талмудическият иудаизъм идея за tikkun olam.
Либералната модерност пък е застъпена изключително концепцията за tabula rasa – че мозъкът е „празна дъска”, която културата, възпитанието и обществото запълват. В тази перспектива всяко външно въздействие се приема като посегателство срещу свободния избор на личността и оттам – противно на индивидуализма.
Доколкото абсолютната вярност на една такава перспектива е спорна, то според същата тази либерална модерност е безспорно, че човек има право на определено самосъзнание или идентичност, както и да бъде в синхрон с нравите на обществото, в което живее – в известен смисъл последното е и белег за добро душевно здраве. Най-основният показател за и класификатор на културите си остава религията. Докато вярата е въпрос на личен избор, то познаването на религията в съответното общество е белег за грамотност и интеграция към същото това общество, към историята (сиреч паметта) и нравите му.
Чрез религията и нейните основополагащи норми обществото утвърждава етиката си и индивида се обучава на търпимост в контекста на съответните традиции и културен консенсус.
И така стигаме до конкретния казус, а именно халосните партизански изстрели, които служебният вътрешен министър Бойко Рашков се опита да възпроизведе срещу Българската православна църква, опитвайки се да ѝ вмени определени партийни пристрастия като част от предизборната игра. С хъс напомнящ едни отминали дни от тоталитарната история на страната бързо се сформира и „демократичен” хор от инфлуенсъри, възползващи се от случая, за да изкажат своята принципна неприязън към християнската религия и църквата, потвърждавайки думите на старозагорския митрополит Киприян: „Бездуховността обича да говори и го прави, за да ни напомни, че думите са знак за достойнство, само когато съдържат в себе си истина.” Поради това словата на нечестивите хулители не заслужават да бъдат опровергавани, нито кръчмарските им сметки – избистряни.
А истината е, че църквата не участва в избори, агитации и не гласува за този или онзи, но по правило отстоява тихо, учтиво и неотменно своята вечна богочовешка истина. Изборът, който ни предлага светата Православна църква е от съвсем друг характер: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33) ни учи Евангелието. Направим ли този избор ще заживеем не като на Запад и като в Европа, но наистина като в Райска градина. И онова, което ще се придаде не може да бъде отнето от никой светски властник, бил той и по служебен път поставен на чело на силовото министерство.
