Ганя – това са другите

Социалните мрежи са прекрасен инструмент за следене на политическите настроения. Например, винаги може да се разбере предварително дали преговорите между „Демократична България“ и „Има Такъв Народ“ вървят добре по поведението на активистите на първата. Ако всичко е наред, Слави Трифонов е опитен професионалист, начело на критична маса българи, искащи промяна. Ако пък позициите в проектокабинета изглеждат все повече мираж, вече е дългия чалгар, бездарник начело на грозни простаци, които подменят красивите искания на Протеста.

Симулакрумът на демокрацията

От друга страна, често чуваме, че социалните мрежи правят хората по-глупави или че сега те сега са по-прости откогато и да било. „Хората“ или „българите“ винаги са „те“ и никога „ние“ – много е важно лирическият герой да се самоизключи от всякакви обобщения.

Без да се наемам да коментирам дали това е така по същина, нека сме напълно наясно какво всъщност представляват социалните мрежи – просто инструмент. Той не прави никого по-глупав, отколкото е бил, а всъщност е огледало към това точно колко глупав може да бъде човек. И колко винаги е бил – особено, ако изходим от вече клиширания цитат на Чърчил: „Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател.“

За първи път в историята на демокрацията можем да видим какво всъщност представлява тя – нефилтрирано от медиите, повечето от които все пак имат някакъв филтър, а и нямат никакво задължение или дори възможност да дават трибуна на всеки. За първи път имаме възможност да се запознаем с мнението на много повече хора извън приятелския си кръг – от първо лице.

Ако имате проблем с тези мнения, то той не е със социалните мрежи – той е с демокрацията. В един чисто български аспект, истеричното придържане към термина „преход“ има подобно обяснение – нежеланието да се признае че всъщност точно това, което имаме, е „демокрацията“ и че „преходът“ отдавна е свършил.

Ако се върнем към социалните мрежи, наглед е лесно да се определи защо се изкарват всички бесове на хората на преден план. На първо място това е защитата, която дава сравнителната анонимност и голямата дистанция. С думи прости – много по-лесно е да кажеш всичко, когато я няма непосредствената опасност да се окажеш с разбит нос. Втората причина се проявява като недостатък и при традиционните медии. Феноменът на свръхинформацията, изразяващ се само в четене на заглавията, вече дори е стара новина – в момента дори те не се четат изцяло, а местата замислени като агора за разговор, са се превърнали в надвикване от типа „Аз да си кажа“. На трето място е желанието за обществено признание (по пирамидата на Маслоу), особено когато това признание има чисто математическо изражение в брой „харесвания“, „последователи“ или „гледания“.

Макар и верни, тези причини са повърхностни и е необходимо да бъдат разгледани по-дълбоко.

Воля за власт

Терминът на Ричард Никсън „мълчаливото мнозинство“ е и причината социалните мрежи да бъдат именно симулакрум (подобие – б. р.), а не напълно реалистично представяне на демокрацията. Защото все пак има и огромна маса от хора в тях (и още повече извън тях), които не са толкова речовити. Но какво освен гореизброените причини прави гласовитите инфлуенсъри такива, каквито са?

Твърде вероятно е това да е именно волята за власт – макар и мимолетна и в случая ефимерна. Това наистина опростенческо разглеждане на идеята на Ницше е приложимо и в настоящата ситуация. Желанието да се доминира, да се доказва на себеподобните, че си нещо повече от тях, че си възвисен над глупавите си другари. Че не си Ганя, който трябва да бъде превъзпитан!

Всички големи трагедии, брандирани като революции – Френската, Болшевишката – са заченати от самозвани елити, но уж проведени в името на Народа, на “бедните и онеправдани маси”. Или както е модерно напоследък – на СУВЕРЕНА. Дело на дребнобуржоазни псевдоинтелектуалци, опитващи да решат иначе неразрешимите си комплекси, искащи с парвенюшка амбиция и нагон да се превърнат в аристокрация. На крилата на иначе справедлив или не „народен гняв“. Допълнителни точки за лицемерие се печелят от това, че самото им безметежно съществуване е възможно и създадено именно от „режимите“, срещу които се борят. Нещо повече – само довчера с готовност и ентусиазъм са участвали в тяхното създаване.

Страхотни или може би страховити примери могат да бъдат намери само в последните тридесетина години. Най-върлите антикомунисти днес или в близкото минало не са реално онеправданите или репресираните, не са политическите затворници, а именно новосъздадената комунистическа дребнобуржоазия. Тези, които бяха готови да наследят първите начело. Е, все пак го направиха, независимо от падането на Берлинската стена. И не – лустрацията не е панацея, защото още тогава синовете и дъщерите вече бяха готови да ги наследят.
Смехотворен е и стремежът на демократическата общност да бъде на първата линия срещу Бойко Борисов, при положение че именно тя подготви идването му на власт с редица дитирамби. Само заради едни четири години без власт. Не се безпокойте, знаем че след следващите избори се готви нов „исторически компромис“ в името на България и Евроатлантическите ценности.

Лицемерие и демократична общност

Изключително изненадващи са няколко двойни стандарта от последните месеци. На първо място е интересно защо същите медии, които тръбяха денонощно за апартаментите на Цветан Цветанов, не казват и думичка за тези на Бойко Рашков, които дори математически са повече. От юридическа гледна точка и двата случая са напълно законни, но от медийна разликата в отразяването е зловеща. Прави впечатление и как борците за законност, справедливост и съдебна реформа изведнъж омаловажават и неглижират конституцията в един друг случай с нечие гражданство. Вероятно и от тази дупка няма да изскочи кой знае какъв заек, но поне стана ясно, че тази съдебна реформа означава, че законите ще важат само за Ганя, но не и за „готините“. А конституцията е „архаична“ – че как ще е иначе, като присъстват такива тъмни, балкански прочити като този, че бракът е само между мъж и жена.

Още по-оглушително е едно мълчание във връзка с войната на случа… служебния министър на културата Велислав Минеков с вестник „Труд“. Подробностите и гледните точки със сигурност сте ги прочели няколко пъти, но нека видим как реагираха „браншовите“ организации. Ето, например, да вземем АЕЖ – Асоциация на европейските журналисти в България. Вижте как модерно, интелектуално, сериозно само звучи! Не някакъв прост съюз, цяла Асоциация! И то не на някакви космати ганьовски, а на Европейски журналисти! Та въпросната асоциация, която иначе се жалва на (и от) всякакви институции за свободата на словото, попълвайки въпросници за „как се чувствате“ на „Репортери без граници“ или сигнализира за всеки бездарен блогър, който си е ударил малкото пръстче на крака в радиус от сто метра до институция, в момента няма коментар.

Вместо заключение нека си припомним, че именно Ганьовското здравомислие и неговото недоверие към привнесени идеологии нееднократно са били от полза, когато цялата останала „Западна цивилизация“ е марширувала в огъня на фанатизмите. Иначе в социалните мрежи е ясно – никога не сме ние, ние сме уникални Индивидуалности, а Ганя – това са другите. Както и Адът.


Оригинална публикация

Споделете:
Николай Облаков
Николай Облаков

Създател на платформа “Консерваторъ”. Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Колумнист и редактор в няколко български онлайн и печатни издания.