“Много съм ядосан днес и огорчен. Това не е нещо, което съюзници правят един на друг.”
По този начин реагира френският министър на външните работи Жан-Ив льо Дриан на новината, че Австралия, Великобритания и САЩ са сключили партньорство за сигурност (AUKUS), което предвижда сътрудничество в отбранителните технологии (и специален фокус в сферата на изкуствения интелект и киберпространството).
© Sipa Press
Дипломат номер едно на Париж предпочете да не мимикрира зад професионалното си поприще и да не крие отношението на страната, която представлява: “Това е удар в гърба. С Австралия създадохме отношения, изградени на доверие, и това доверие е разрушено.”
С какво конкретно обаче Канбера, заедно с Вашингтон и Лондон, провокираха такава реакция на европейската страна?
Всъщност споменатото партньорство за сигурност AUKUS компрометира интересите на Франция по два начина: търговски и геополитически.
По отношение на икономическия вектор, AUKUS предвижда Австралия да произведе в сътрудничество осем подводници, задвижвани от ядрени двигатели, по американска технология (Канбера ще закупи и крилати ракети “Томахоук” с голям обсег, но това вече не касае Париж). Сдобиването на подводници с американска технология обаче става за сметка на сключеното през 2016-та година споразумение с френската компания Naval Group; сделка на стойност 31 млрд. евро срещу 12 подводници от европейския производител.
Още повече, че досега Париж се опитваше да разработи дизелов вариант на ядрената си подводница клас “Баракуда”, именно понеже от Канбера бяха заявили преди 6 години, че не желаят подводници с ядрен двигател. Последният, за разлика от дизеловия мотор, позволява изпълнението на по-дълги маршрути и има по-слаба възможност за засичане от вражески радари поради по-малката необходимост от движение близо до повърхността. Потенциалното сдобиване с подводници с ядрен двигател предостави възможност на китайската страна да обвини САЩ и Австралия, че провокират превъоръжаване в региона.
В търговски и конкурентен план, анулираната сделка с Париж и подписването на такава с Вашингтон последва сравнително скорошното решение на Швейцария да се спре на закупуването на изтребители F-35, за сметка на френските “Рафал”.
Щетите за Париж обаче не се изчерпват само с финансови загуби. Както бе споменато, налице са и геополитически такива.
В случая става дума за трилатералния съюз в Индо-Тихоокеанския регион, който Париж се опитва да изгради с Индия и Австралия (тази ос бива наричана също съюз на регионалните сили, т.е. тези, които нямат глобалните възможностите на държави като САЩ и Китай). При все, че тази трилатерална колаборация между Париж, Ню Делхи и Канбера е сравнително нова, тя е удобен вариант за всяка една от трите столици, тъй като има двойна защитна функция: и спрямо Китай, и спрямо САЩ. Когато става дума за Пекин, трилатералният формат служи като демонстрация за подкрепа между съставящите го държави; когато става дума за Вашингтон, той показва на американците, че въпросните столици имат и други опции за партньорства. Това е съюз, който трябва да адресира едновременно както нарастването на влиянието на Китай в Азия, така и афиширането на САЩ като безалтернативния партньор в региона.
Този трилатерален формат на Париж, Ню Делхи и Канбера служеше на Франция като опит да придаде дипломатическа обвивка на собствените й активи в Индо-Тихоокеанския регион (тези активи са отвъдморските територии на страната, покрай които Париж има 11 млн. кв. км ексклузивна икономическа зона, около 1.5 млн. граждани в региона, военни бази както в Индийския, така и в Тихия океан, както и клиенти на отбранителната му индустрия – изтребители за Индия, подводници за Австралия…). При това, с типичен френски почерк: Париж, подобно на Вашингтон, приема нарасналото влияние на Китай в Индо-Тихоокеанския региона като проблем, но не приема САЩ като обезателно решение на проблема.
А подобно мислене импонира, макар и по различен начин, както на Индия, така и на Австралия. По отношение на Ню Делхи, то е в съзвучие с отколешната индийската концепция за “стратегическа автономност” (тук е моментът да припомним, че самата Франция налага подобна концепция, касаеща обаче Европейския съюз). По отношение на Канбера, то предоставя възможност за по-голяма маневреност, доколкото Австралия е изключително зависима от търговските си отношения с Пекин (през 2020-та 43% от австралийския износ е бил предназначен за Китай; въпреки наказателните мита, които Поднебесната империя налагаше на австралийски стоки като виното, зърнените култури, говеждото и някои видове полезни изкопаеми).
Още повече, че през последните години Франция, наречена от президента Еманюел Макрон през 2018-та година “индо-тихоокеанска сила”, действително задълбочи двустранните си отношения с редица държави от Азия. Един от емблематичните примери в това отношение бе именно Канбера, с която Париж има сключени редица споразумения – за споделяне на разузнавателна информация, за логистично сътрудничество, включително съвместно използване на военните им бази. Двете държави участваха заедно и в редица военни обучения, успоредно с други страни.
На многостранно ниво обаче Париж знае, че има какво още да се желае.
И точно заради това за Франция бе важен трилатералният формат с Ню Делхи и Канбера: Париж искаше да си спечели допълнително дипломатическо пространство и външно-политическа роля. И без това Индия и Австралия, заедно със САЩ и Япония, са част от Четиристранния диалог по сигурността (Quadrilateral Security Dialogue, по-известен като The Quad), а Канбера участва и в разузнавателния съюз Петте очи (The Five Eyes, FVEY), успоредно на Канада, Нова Зеландия, Обединеното кралство и САЩ.
Много им се събра на французите тази година. Отпаднаха рано на европейското по футбол, при това, от швейцарците, които, отгоре на всичко, предпочетоха американски пред френски изтребител. В Москва пък приеха закон, според който “шампанско” може да бъде наричано само това, което е произведено в Русия, докато френската напитка била “пенливо вино”. В Индо-Тихоокеанския регион пък янките и техните англоезични приятели удрят по кокалчетата Париж.
В професионалната характеристика на дипломатите честността не е задължителен аксесоар. Но когато Жан-Ив льо Дриан казва, че е ядосан, имаме всички основания да му повярваме.
