Специфичното в сегашната икономическа ситуация е, че не просто има спад на търсенето, но и голям шок в предлагането – повредена е глобалната верига на доставките, поради нарушена “хармония” между производители, доставчици, потребители, транспортни и логистични фирми. А те бяха отваряни и затваряни, “спирани и пускани” като с джойстик.
Най-неприятното на сегашната стопанска криза е “режимната несигурност”. Никой не знае какво предстои утре – ще има ли локдаун, няма ли, до кога, колко хора ще се ваксинират или ще влязат в болница, ще се справят ли социалните системи.
А предприемачите са в бизнеса с прогнозите – за бъдещите приходи, за лихвените проценти, за данъците, за възвръщаемостта на инвестициите. Не могат ли да прогнозират бъдещето инвеститорите – стрелят на сляпо или стават пасивни. Следват: или инвестиционна стагнация, или спад на инвестициите (декапитализиране), които се транслират в липса на растеж или рецесия. А само нетни нови частни инвестиции и градивен предприемачески оптимизъм ще ни изведат от безпътицата.
Често се казва, че високата производствена инфлация ще се прехвърли на крайните потребителски стоки в магазините. Важно е да разберем обаче, че това не става механично. Всеки от нас има лимитиран доход и предприемачите го знаят. Ако търсенето е еластично, покачването на цената в магазина, може да удари продажбите.
Междувременно производствените разходи на фирмите растат бързо.
Цените за електроенергия, газ, суровини, машини скачат средно 3-4 пъти по-бързо от крайните цени. Това изяжда маржовете на печалба на фирмите. Заради скепсиса по отношение на задължителните зелени сертификати, да речем, цели сектори се озовават с намалено предлагане на служители на “техните специфични пазари на труда”. А това значи, че цената на труда им (заплатите) също се вдига във времето, защото няма достатъчно работна ръка. Всички тези фактори влияят статистически на покачването на средните работни заплати и у нас.
Изборите пред компаниите: да запазят крайните цени, удряйки обаче в грамажа или качеството на продукцията си; или да повишат цените, рискувайки обаче да не успеят да пласират стоката си; да освободят хора, предизвиквайки безработица; или заради трайни разходи над приходите, капиталът им да бъде подяден, обявявайки несъстоятелност във времето. Парадоксално, инфлацията реално намалява тежестта и дела на заплатите в разходите на фирмите, но синдикатите знаят това и изискват по-високо номинално заплащане.
Впрочем, инфлацията скоро ще избие в цената на кредита.
Колкото и ниски да си лихвите на централните банки, ако инфлационните очаквания се променят трайно нагоре, финансовите посредници – банки и кредитори – ще калкулират инфлационната компонента в цената на кредита, който отпускат. Казано другояче: лихвите по кредитите ще се повишат в обозримо бъдеще. А това е голяма тежест за свръхзадлъжнелите от последната криза насам частен и публичен сектор.
Много е важно в криза да се работи внимателно с очакванията на икономическите актьори. Само работеща икономика ще създава лекарства, храна, подслон и ще захранва социалните системи. Самото говорене за нов локдаун е опасно, защото води до самосбъдващо се пророчество и води до влошаване не просто до икономическия, но и на здравния статус на гражданите – заради стрес, паника, липса на перспектива, депресии, лоша превенция и консумация на вредна храна и алкохол. Време е да се научим да живеем с това и да не противопоставяме работещата икономика на здравето – второто е функция на първото.
