Наскоро съвсем мимоходом споменахме (във връзка със случващото се в Полша), че не е лесно да се отговори на въпроса дали националните законодателства трябва да имат по-голяма тежест от европейските. Всъщност въпросът опира до това кое е най-важно, кое е най-ценно за обществото – личността, колективът, съсловието, нацията или човечеството. Повечето политически доктрини се въртят именно около това. Едни казват, че в центърът е отделният човек, че неговите права са най-важни (западният хуманизъм, либерализмът); други твърдят, че личността трябва да жертва индивидуалното си благо в името на колективното и дори на бъдните поколения (далекоизточните доктрини, тоталитаризмите). Единствено Църквата е намерила решение на този проблем с учението си за съборността, според което всяка личност съдържа в себе си цялото в неговата пълнота и завършеност. Обаче – кой знае защо – секуларните общества, когато подреждат своя мироглед, отказват да се възползват от този опит.
Такива колебания нямаше да има, ако не беше одухотвореният образ на нациите и държавите. А нациите и държавите са материалната форма на съществуване на народите, за които се подозира (и аз подкрепям това подозрение), че подобно на личностите и те имат някаква своя душа, макар и не съвсем същата като човешката. Но откъде се взеха народите? Родовете и племената не бяха ли достатъчни? За да отговорим на този въпрос, ще ни се наложи да се върнем в библейски времена.
Безспорно Потопът е най-суровото наказание, което е претърпял човекът в цялата история на своето падение, но има и още поне едно от подобен мащаб – не така брутално, но със сериозни и поучителни последици – смесването на езиците при Стълпотворението. Много родове от Ноевите синове се събрали в Сенаарската равнина и решили да издигнат кула от тухли, с която да стигнат до небесата и да се прославят – типичен хюбристичен акт. Човешкото намерение да се достигнат небесата по някакъв друг начин и със собствени сили било против Божия промисъл и Бог смесил езиците на племената така, че те вече не можели да се разбират и да единодействат (така са и до днес). Оттам те се разселили по цялата земя, оставяйки кулата недовършена, а града нарекли Вавилон (בָּלַ֥ל (bālal), βαβὲλ), което означава смешение, объркване (Бит. 11:1-9).
Така на историческата сцена, освен човекът, се появява още едно действащо лице – народът.
Народът е сбирщина от хора, които се опитват да действат в синхрон по важните за тях въпроси, въз основа на обстоятелството, че говорят на някакъв общ език и що-годе могат да се разбират помежду си. През последните повече от два века народите влязоха в нова роля, върху тях паднаха нови отговорности – отговорностите за собствената им политическа съдба. Народите са като деца. Възмущаваме се, че един милион деца на възраст между 5 и 17 години (по данни на Child Labor Coalition) работят в мините на Индия, Филипините, Сиера Леоне, Либерия, Ангола, Кот д’Ивоар и Конго, за да доставят скъпоценности и редки суровини за нашата хуманна, толерантна и мултикултурна цивилизация, но приемаме за съвсем нормално да ограбим детството на народите и да им вменим отговорността за собствената им политическа съдба. Дори имаме специална думичка за това – „демокрация“.
Думички… Ние не сме господари на думичките. Най-често сме техни заблудени ползватели, а понякога – дори и техни роби. Но не го разбираме и си въобразяваме, че можем да си играем с думите за собствена изгода. Затова често променяме значението на думите, за да може някой да се изгуби в лукавото пространство между старото и новото значение. Вижте например думичката „свобода“. Днес тя означава единствено свободата да се откажеш от всякаква свобода срещу привилегията да живееш в държава и да имаш ЕГН. Свободен си да живееш по определен от другиго начин или да умреш. Либерализмът преди означаваше свобода на индивида, днес означава „цивилизовано“ съобразяване на индивида с някакви странни „ценности“, които се отнасят на последно място до него; днешните либерали са се превърнали в едни от най-зловещите тоталитаристи, каквито светът някога е виждал. „Либералните“ опити за скопяване на свободата са узрели до откровено извращение.
Думичката „изкушение“ едно време означаваше изпитание, беда, катастрофа, в която попадаш, за да се види как ще постъпиш. Днес изкушението е съблазън, покана да си направиш някой кеф – например шоколадовите бонбони често се определят като „изкушение“ в рекламите. Нещо подобно се е случило и с думичката „прелест“. Първоначалното ѝ значение на прелъстяване, завличане в смъртен грях, е забравено, за да дойде на негово място значението на нещо прекрасно – слънцето изгря в цялата прелест; поручик Ржевски зърна всички прелести на графинята.
Ами думичката „демокрация“?
Тя никога не е значела това, което разправят, но в различните епохи е означавала не едно и също. Значенията ѝ варират от антична олигархия на изтънчени земе- и робовладелци до тоталитаристичен абсолютизъм, наречен с тавтологията „народна демокрация“. Днес тя не е „народовластие“, а изкуствено усложнена бюрократична система за взаимно дебнене между голям брой институции. Но думичката си е все тази.
Човек е такъв, каквито са мислите му. Същевременно човек не мисли просто ей така, а мисли в понятия и думи, тоест мисли на някакъв език. Колкото по-примитивен е езикът на човека, толкова по-примитивни са и мислите му. Колкото по-беден е речникът му, толкова по-малко са понятията, с които си служи, за да мисли.
Животът хем е сложен, хем е прост. Прост е защото има ясен смисъл и ясна цел. Сложен е, защото го живеем, омотани в кълбета от думи. Разменяме помежду си своите заблуди не само на майчиния си език, не само на ежедневния си говор или на професионалните си жаргони, но и на всевъзможни други системи от кодове. Езиците ни са съвсем смесени и объркани. Вижте изкуството. То също е език, знакова система от понятия, за които няма думи. С изкуството общуваме и обменяме същите заблуди както с майчиния си език, даже и по-големи. Изкуството би трябвало да е символната връзка между земното и небесното, между сетивното и умопостижимото, но когато престане да бъде, се получава това, на което сме свидетели – ars pro artem, изкуство за изкуството, самоцел. Модерното изкуство или са мацаници, ако е живопис и какофония, ако е музика, в стил „ти не ме разбираш“, или бездушен свръхреализъм, характерен за протестантските религиозни картички, в които нищо религиозно няма, както и за трогателните фейсбук композиции с котенца, букети, натюрморти и пухкави дечица с невинни очи. Има и наистина майсторски реализъм, възможен благодарение на новите технически средства – хардуер и софтуер, – но и той рядко отвежда духа някъде. На фона на безсмислената литература за самопомощ, конспиративни теории, еротика и още нещо, има и добри писатели – е, не са много, но кога ли пък са били! Но за сметка на фактическата смърт на операта, да речем, се появиха нови жанрове – инсталации, пърформанси, хепънинги… Всички знаете каква е разликата между инсталация и пърформанс. Много е неприлично.
Упадък се вижда навсякъде – в музиката, архитектурата, живописта, скулптурата, литературата. Ами киното? Достатъчно е да проследим еволюцията (по-точно – деградацията) на „Звездни войни“. Холивуд нанесе непоправими щети на киното, превърна го в зловещ хибрид между индустрия и пропаганда. Драматургията на сценария се задуши, засипана от специални ефекти (безспорно изключително впечатляващи) и плитки морални послания за олигофрени. За българско кино да не говорим. Печал. Стойностно остава само приложното изкуство (най-вече дизайнът – вижте само интериорите на автомобилите и обувките на някои марки!), може би защото не е изгубило своята цел, която винаги е била на земята и никога на небето.
Все повече изкуството се превръща от средство за комуникация в отказ от съобщаване.
Става все повече форма и все по-малко съдържание. За мото на една своя книга преди доста години бях избрал изказване на Жерар Женет, показателно със структуралистичната си безпардонност: „Твърде дълго на литературата се е гледало като на послание без код, за да се появи в един момент необходимостта на нея да се погледне като на код без послание“. Тотална доминация на формата над съдържанието, сякаш двете са врагове и трябва да се унищожат взаимно. Колкото повече предпочиташ формата пред съдържанието, толкова си по-изтънчен и извисен над потната и космата тълпа на собствения си народ. Но красивата форма, казва Овидий, е нетрайна, чуплива, и от розата накрая остава да стърчи само трънът. Не виждам кому носи полза всичко това, дори и чистата естетическа наслада е под въпрос, защото често е по модела „новите дрехи на царя“. Така поне изглежда през погледа на един не особено ревностен потребител на изкуство като мен, но нали в крайна сметка този поглед е важен? Гениите творят за простата публика, а не за другите гении.
В епохата на невиждани комуникации хората сякаш няма какво повече да си кажат или дори да имат, не говорят на един и същи език, защото езиците са много и повечето от тях приличат на безсмислено бебешко бърборене. Така е и с народите – и те са изобретили някаква объл чиновнически език, на който не можеш да изразиш нищо човешко. Отворете само някой от сайтовете на ЕС и се зачетете в първия документ, който ви попадне. Сякаш все още се щураме из долината Сенаар.
Една от многобройните причини за нашите беди (нека наричаме „беда“ всяко нещо, което ни кара да се чувстваме кисели) все още е смесването на езиците. Така или иначе наказанието със смесването на езиците не е вдигнато и ние продължаваме отчаяно да се борим с него, изобретявайки все по-сложни и все по-сложни форми на общуване. Но дори и машинният език с единиците и нулите, дори и смешното есперанто на масона-офталмолог Лудвик (Елиезер) Заменхоф, не може да помогне. А може би това, което търсим е простотата (моля, не бъркайте простотата с простотията!). Исихастите, безмълствайки, постигат абсолютното познание в пълния мрак на незнанието, което е отвъд всяко обикновено познание. В абсолютната простота, където отсъства всяка сложност, всякакви думи и всякакъв език. Може пък и да са прави… Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
