Количество и качество

Става дума за човешкия потенциал на България и неговите количествени и качествени измерения. Двата най-сериозни проблема пред страната ни. Безспорно. Независимо кой какво ще тръгне да ви говори за необходимостта от реформи в други сфери.

Да започнем с демографската катастрофа. Вече излязоха предварителните резултати от миналогодишното преброяване, според които населението на България вместо предполагаемите малко под 7 милиона души, е… 6,5 милиона. Спадът в сравнение с 2011 година е в размер на 844 хил. човека, а за последните 33 години сме намалели с почти 30%. Разбира се, самият процес на преброяване беше в немалка степен компрометиран, но дори и реалните числа да не са точно такива, за демографския колапс се знае отдавна. В действителност, сегашният отрицателен прираст е резултат от процеси, започнали преди десетилетия. Възпроизводството на една популация е възможно само ако коефициентът на плодовитост е над 2 деца на жена в детеродна възраст, а по този показател България за последно е отговаряла на този критерий през вече далечната 1986 година. Като уверено е падал  и през десетилетията преди това (в средата на 40-те години стандартът е средно 3,1 деца на майка).

Ниската раждаемост (не само в България, а кажи-речи в цяла Европа) е хроничен недъг, за който са казани и изписани немалко неща.

Моето кратко обяснение е следното: в днешно време децата масово се разглеждат като разход, докато в недалечното минало на по-високата раждаемост децата са се възприемали като инвестиция. Далеч не само в селските семейства, където повече деца означава повече работна ръка за стопанството (при това от сравнително ранна възраст) – в градовете също хората са имали повече деца в сравнение със сега, макар и не чак толкова, колкото на село. Тогавашното мислене е било свързано и със занаятите, които бащите предават на синовете си, както и със семейния бизнес. Но и в общия случай логиката е била следната: аз ще работя усилено, но в рамките само на моя живот едва ли ще натрупам кой знае какво богатство; ако имам повече деца, на които да дам добро образование и да възпитам в трудолюбие, един ден фамилното богатство ще се умножи в пъти (поне толкова пъти, колкото са децата ми). Доста по-различно от сегашното „ох, ама ако имаме второ дете, дали ще успеем да му осигурим същите блага, каквито осигуряваме на първото“…

Илюстрация: pexels

Този начин на мислене няма как да се промени за година-две – нужно е да се сменят поколения, като междувременно се работи системно в тази посока (чрез образованието, Църквата, медиите, инфлуенсърите и т.н.). Но нищо не пречи на първо време да се въведат някои политики, които да накарат родителите да усетят, че държавата ги облекчава от част от „товара“ да отглеждат деца.

Например:

  • замяна на детските надбавки с данъчни облекчения – до навършване на пълнолетие на първото дете родителите се освобождават от плащане на данък върху доходите; ако имат в един и същ момент две или повече деца под 18 години, за всяко дете получават допълнителна сума, равна на опростения данък; възможно е да се обмисли и по-крайна мярка, при която ставката на „плоския данък“ се диференцира в зависимост от възрастта и семейното положение (несемейни и бездетни хора над 25-годишна възраст плащат 50% данък върху доходите до създаване на семейство);
  • образователна реформа, при която учениците са целодневно ангажирани, а разходите им за храна, униформи, пособия, спорт и някои извънкласни дейности се поемат от бюджета за образование – възможно е ако частният сектор и браншовите организации започнат да финансират системата толкова, колкото и държавата;
  • оптимизиране на средното образование, при което на 16-годишна възраст учениците да са готови поне за минималните изисквания на трудовия пазар и да започнат да работят (дуално обучение); последните две години от гимназията да изучават само това, което им е нужно за университетската специалност плюс някои специални предмети като гражданско образование, например.

Друга причина за силно редуцираното ни население е високата смъртност. И ако до преди 2 години тя се дължеше основно на факта, че сега умират огромните поколения на следвоенния „бейбибум“, то в момента имаме допълнителна смъртност (пряка и косвена) покрай ковид пандемията. За този период сме изгубили близо 60 хиляди души в повече, което е почти 1% от населението. Това е цяла отделна тема, сега само ще посоча удивлението си защо, при данните за смъртността през 2020 и 2021 година, и след като ковид ваксините доказано намаляват смъртността и тежкото протичане на болестта, ваксинационният процес продължава да буксува…

Наред с количеството на населението на България, повод за тревога създава и неговото „качество“.

А именно – националният коефициент на интелигентност, чиито показания продължават да падат. Според най-новите изследвания на Р. Лин и Д. Бекер, цитирани от Светослав Стамов, средният IQ на България е 91, докато доскоро беше 93. А преди около три десетилетия, когато се гордеехме, че сме „втори по интелигентност в света, отстъпваме само на израелците“, беше 98. Разбира се, самото изследване поражда някои въпроси, като например защо се смята, че „медианният“ IQ в света е 100, а средният на почти всички нации е по-нисък. Отделно, изследването за България се базира най-вече на резултатите от тестовете PISA сред 15-годишните ученици в периода 2003-2019 година. Което сочи, че 91 е по-скоро средният IQ на завършилите средно образование през последните 15-ина години. А самият въпрос доби гласност след… техническа грешка, заради която на България бе поставен средният IQ на Бразилия, който е 83. Въпреки всичко, спадът е очевиден и без тези изследвания (друг е въпроса, че подобни тенденции се забелязват и в Западна Европа, които обаче не се отчитат в класациите).

Нашият среден IQ трябва да започне да се вдига. В противен случай това води до намаляване на човешкия потенциал, което пък чертае нерадостни перспективи за бъдещето – икономически, културни, социални… Нисък IQ означава ниска производителност на труда. Оттам следва намаляване на инвестиционния интерес. Следващата стъпка е неудовлетворително заплащане на труда. Което пък води до неудовлетвореност от живота като цяло. А това – до ирационални житейски избори (включително политически). И омагьосаният кръг се затваря.

Социалните мерки за насърчаване на раждаемостта, посочени по-горе в материала, могат да се надградят със стремеж тази раждаемост да е основно сред по-високо интелигентните слоеве на населението.

Да се създаде статут на „златно семейство“, което да бъде обект на специални държавни грижи с цел създаване, отглеждане и възпитаване на три, четири или пет деца. За получаването на такъв статут двамата родители да бъдат ценявани по определени критерии – коефициент на интелигентност, придобити квалификации и умения (което е различно от завършено образование), финансова и инвестиционна грамотност, чисто съдебно минало, успешно издържан тест за семейни ценности и правилно ориентирано възпитание (да не са вегани, ЛГБТИ-активисти, „зелени алармисти“ или вярващи в конспиративни теории)  и наличие на досега реализирани легални доходи. Логично е да има и горна възрастова граница за жената – 35 години, ако още не е раждала, като границата се вдига с по две години за всяко до момента родено дете.

Освен общите семейни политики, посочени по-нагоре, „златните семейства“ получават месечна държавна помощ в размер между една и две средни заплати на дете (коефициентът е различен в зависимост дали става дума за първо или за пето дете). Една трета от сумата се дава в брой, една трета – във ваучери и една трета под формата на инвестиционен кредит, който родителите са задължени да управляват и респективно да умножават, докато съответното дете навърши пълнолетие и започне да се разпорежда с тези активи. Нещо като „детски влог“, само че не в банка, а в инвестиционен фонд, примерно.

Може да се очаква подобна политика да се окаже привлекателна и за чужденци, които отговарят на изискванията (в повечето държави от ЕС, поне според изчисленията на Лин и Бекер, средният IQ е по-висок от нашия). Възможна е миграция на цели семейства или на отделни хора, които да се женят за българи. Съществува потенциал за допълнителен демографски тласък, без обичайните страхове в последно време, тъй като „цедката“ на високия IQ (плюс другите изисквания) предполага, че ще става дума за цивилизационно приемливи чужденци.

Политиката на „златното семейство“ би имала и социален ефект, отвъд прекия икономически за самите семейства. Коефициентът на интелигентност е функция не само на гените, а и на „фактора Х“, което ще рече, на социалната среда. „Златните семейства“ следва да формират свои общности, в които децата им да общуват едни с други, а за останалата част от нацията да бъдат промотирани като добри примери за подражание. Нещо като бъдеща аристокрация.

В заключение, по отношение на българското „количество“ и „качество“ трябва да се действа. Незабавно. С целенасочена държавна политика. Защото най-важното са хората. Не икономиката, не правосъдието, не екологията, а хората.


Оригинална публикация

Споделете:
Димитър Петров
Димитър Петров

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.