Еничарският корпус играе важна роля в Османската империя още от формирането си през XIV в. като елитна гвардия на Султана. На бойното поле еничарите демонстрират храброст, граничеща с фанатизъм, и са ключов фактор за утвърждава на военна хегемония в Европа. Макар отначало първата модерна пехота на континента да се състои от военнопленници и роби, през по-голямата част от нейното съществуване, попълненията идват от прословутия кръвен данък. Дори броят на насилствено отнетите от семействата момчета да е нищожен на фона на детската смъртност през онези времена, а „осиновените“ от държавата деца да са получавали висок стандарт на живот и престиж в обществото, принудителното отричане от вяра и род без съмнение е трагедия, заслужено възпята във фолклора. Тъкмо то ги прави обаче и фанатично предани на новия си „баща“ (така елитните бойци са наричали Султана).

Кръвният данък може да се разглежда от една страна като форма на робство и унизителна субординация на християнското население в империята, но от друга, и като възможност за социална мобилност, немислима в други части на Европа: деца от бедни селски семейства ставали част от военния и светска елит, някои достигали поста на Велик везир – втори след самия Султан. Въпреки много от жестоките традиции на османлиите, подобна либералност е нетипична за азиатските общества с присъщата им кастова система. Османската империя от самото си създаване не дискриминира хората на база етнос и раса, запазва религиите и местната социална йерархия в окупираните територии, което позволява нейното стабилно просъществуване на три континента в продължение на няколко века. Дискриминация има обаче на верска основа, което подтиква много християни и евреи в империята да приемат исляма. От своя страна, мюсюлманските семейства били принудени да плащат рушвет ако искат децата им да станат еничари – привилегия, запазена за провинциалните християни.

С годините политическото влияние на елитния корпус нараснало дотолкова, че започнало да застрашава властта на самия Султан, поради което след няколко неуспешни опита, през XIX в. той в крайна сметка е разпуснат. Технологията на насилствена индоктринация обаче остава в европейското и световно наследство дълго след разпада на империята. Пример за това е внедряването в окупираните от болшевиките през XX в. територии, на подбран сред местното население и обучаван в мрежите на Коминтерна (а по-късно и в школите на КГБ) „политически елит“. След разпада и на съветската империя в края на века окупация става демоде (инвазиите на Путин са по-скоро изключение), но световните супер-сили, а и някои регионални такива, продължават да използват прочистването и внедряването на „лоялни“ елити като основен похват в геополитическата игра на доминация. Съвремието изобилства от примери, а последиците в много от случаите са катастрофални – Югославия, Венецуела, Сирия, Ирак и Афганистан са само няколко от многото трагедии, следствие от тази практика.

Задължителното държавно образование и военна повинност, която още се прилага на много места по света, представляват мека форма на кръвен данък. Изолирането на децата от семействата им е важно както за обучението, така и за индоктринацията, но не е необходимо да става насилствено: Османската империя например преустановява тази практика повече от два века преди разпада си. В наши дни елитните висши училища и академии на запад предоставят на деца от развиващите се страни в Източна Европа и Азия пакет от образование и индоктринация в значително осъвременен вид: не се изисква събиране на кръвния данък по места – кандидатите сами се явяват на конкурс, а щедри фондации поемат финансирането на най-обещаващите (като талант или отдаденост) кадри. Любезният читател ще възрази, че това е крайно неудачно сравнение, но да видим дали наистина е така: децата се откъсват от родителите си на възраст, в която формират своя мироглед, заживяват при приемно и семейства или в изолиран от външния свят кампус на университета, а по време на учебните занятия поемат ударни дози идеологическа пропаганда, поднесена им най-често от хора, които много отдавна са минали по същия път. Разбира се, тези характеристики са твърде общи и в някаква степен приложими както при обучението на шаолински монаси, така и при това на децата в лагерите на ИДИЛ. По-характерното за школовката при първата елитна пехота в Европа е, че дава шанс за престижна кариера и ръководни постове в замяна на отричане от род и вяра. Именно това се случва в големите американски университети от началото на века: според изследване от 2016 г., на всеки професор с консервативен уклон се падат по 12 с либерални възгледи, като в ключови за формиране на мирогледа области, като историята например, съотношението достига до 34:1, което е в пъти повече от измереното през 2004-та. По данни от 2018-та пък, броят на демократите между хабилитираните лица превъзхожда този на републиканците в съотношение 44 към 1 в направление социология, 70:1 при вероученията, 25:1 в науките за околната среда; комуникации и антропология са две области, в които няма нито един регистриран републиканец. При това, пропорциите растат с времето, което говори за тенденциозност. Процентът на крайно-леви активисти при по-възрастните професорите надвишава 13 пъти този сред младите им колеги, като в някои щати съотношението е над 30:1, а в науки като история и политология дори повече. В такъв случай не е изненадващо, че в последните две генерации от американски гласоподаватели (т. нар. „милениали“ и „поколение Z”) нагласите спрямо социализма са далеч по-позитивни, а към капитализма съответно стават все по-критични: 78% от студентите по философия и 64% от тези по антропология заявяват в проучването своята подкрепа за „соца“ (спрямо 20% от бъдещите счетоводители и финансисти). Политическата активност също е много променена като профил и интензитет: 38% от първокурсниците заявяват намерение да се включат в протести, най-често за да осуетят лекция на професор с консервативни възгледи или да искат уволнението му. Други популярни теми са расовите, джендъризма, правата на пролетариата, равенството и климатичните изменения. Много студенти, а вече дори ученици в гимназията, лесно преминават от WOKE-SJW движенията (в превод „будни“ и „борци за социална справедливост“), донякъде оправдани от младежката невинност и ентусиазъм, към по-радикални или открито терористични движения като BLM и Antifa, особено при продължителната анти-Тръмп истерия в медиите и академичните среди. В тези пара-военни формирования на професионални бунтовници, приелите новата вяра получават своето бойно кръщение, също като „децата на ИДИЛ“.

На практика образователната система се превръща в поточна линия, бълваща фанатизирани борци против капитализма (както те наричат демокрацията) и свободата на словото, или както е модерно да се казва, микроагресията чрез „слово на омразата“.

В някои случаи децата получават кредити за извънкласна дейност, които поощряват политическия им активизъм, а в други той играе решаваща роля за приемането им в престижен университет, което дори се заявява публично. Веднъж влезли там, младите адепти на новата вяра бързо научават, че не талантите и съвестният труд са основен гарант за успеха им, а груповата принадлежност и фанатичната преданост на вменената им кауза. Научават се да обвиняват обществото за личните си неуспехи, да изискват даром неща, за които не са положили усилия, да компенсират невежеството си с агресия и най-вече да вярват безусловно в моралното си превъзходство и неоспорима правота на своите (или по-точно внушените им отвън) възгледи – завършени марксисти. Наред с това, квотите на база пол, раса и сексуална ориентация им показват още от ранна детска възраст, че хората не са равни, а се ползват с привилегии според групата им на принадлежност. Логичното заключение, което всяко дете може да си направи, е че тези групи са в непрестанен конфликт за доминация и от съществено значение е да си на страната на победителите, дори това да налага да се правят компромиси с възприетия в семейството морал. Разбира се, това поставя и родителите пред тежка дилема: дали да възпитават децата си по начин, който вероятно ще ги накара да се чувстват отхвърлени, или подобно на черкезите, подготвяли от малки дъщерите си да бъдат продадени като робини от османските търговци, да им постелят пътя към един по-добър живот. И защо не, след като това би могло да им осигури елитно образование, за което родителите иначе няма как да платят, и кариера, за каквато децата нямат нужния талант и дисциплина? По-добре ли е да плащат „джизие“ заради упорството на бащите си, вместо да бъдат новите господари в новия свят, който им поднася всичко даром, стига да се отрекат от род и вяра?

Наред с това, безрезервната институционална и медийна подкрепа за радикализма насажда едно тягостно усещане за робство и обреченост.

Именно тук е и най-голямата победа на WOKE-SJW: 77% от анкетираните американци с консервативни възгледи признават, че ги е страх да говорят открито за убежденията си. Много публични лекции бяха отменени през последните години от опасения за насилие в кампусите. Догмата на политкоректността налага цензура не само в академичните среди, но там културните войни са най-яростни: 60% от републиканците с висше образование се страхуват, че политическите възгледи могат да навредят на кариерата им, за което вероятно имат основания, щом дори нобелови лауреати биват разжалвани и публично заклеймявани ако споделят данни или научни хипотези, които не се вписват в представите за света, наложени от елита. Освен съсипаните човешки съдби, това се отразява пагубно и на самата наука по начин, описан най-добре от Джозеф Байдън с крилатата му фраза „ние избираме истината пред фактите“ или скандалната Грета, която заяви пред френския парламент, че в науката нямало място за спор („you can’t argue with science“). В определените от елита като чувствителни за обществото теми: история, философия, икономика, антропология, екология, генетика и други (списъкът бързо нараства) вече има твърде много клади и твърде малко „галилеовци“. А когато религията е презряна и науката – опитомена, няма пречка за строителите на „светлото бъдеще“ да провеждат смелите си експерименти с човечеството. Разбира се, децата са най-подходящи за ролята на лабораторни мишки: при тях калибрирането става лесно, на разположение са по време на задължителните учебни занятия и са обучени да се подчиняват на всякакви команди – в известен смисъл, те са собственост на държавата. Индоктринацията на деца в ляво-либералната идеология става на все по-ранна възраст: с пропагандните илюстрирани книжки, възхваляващи LGBT, BLM, Antifa и Грета, внедряването в държавното образование на псевдо-научни дисциплини, свързани с климат, раси, джендър и сексуална ориентация, социална справедливост и ролята на държавата в живота на хората. Вече освен поощряването на политически радикализъм у подрастващите, се появи и една нова тенденция – насърчаване промяната на пола и идентичността като символичен акт на дълбока и необратима трансформация, същинско религиозно посвещение. Данните за психически травми (често водещи до депресии и самоубийства), причинени на децата от подобен тип експерименти, са толкова категорични, че дори ентусиастите за провеждането им невинаги ги отричат – за тях това е като да жертваш пешка на шахматната дъска. Неотдавна бивш премиер на България заяви публично, че „понякога дори убийството на един милион души“ в името на „този велик идеал на човечеството“ (комунизма) не е престъпление за историята. Така солидна е психическата подготовка на новите еничари – нещо, с което и самият той се хвали. Фанатичната им вяра, предаността на каузата и чувството за морално превъзходство устояват, побеждават съвестта.

В Европа кръвният данък е отменен през 1703-та и частично възстановен под някаква форма чак от тоталитарните режими на XX в. В наши дни държавата също може физически да отнема децата от родителите им, да ги настанява в приемни семейства, които изповядват правилната религия, и след това да ги изпраща, съвсем безплатно, в скъпи университети, където ще ги подготвят за престижна кариера, с която да дават вдъхновяващ пример на останалите. След нацистите и болшевиките, прогресивните скандинавски обществa широко прилагат тази практика, но тя вече се възприема и в по-консервативната континентална част на Европа: средно 1% от децата, родени на Стария континент, стават притежание на правителствата, което е статистически доста близо до правилото за кръвния данък в Османската империя (по една мъка рожба на всеки 40 домакинства). Образованието в Европа обаче е далеч изостанало по отношение на индоктриниране с радикални идеологии, поради което се налага международни фондации да „помагат“ с отпускането на щедри стипендии за определен тип активизъм, пропаганда и в някои случаи подривна дейност. Приелите „правата вяра“ младежи и девойки стават стипендианти в престижни университети, а след като се завърнат по родните места, получават издръжка под форма на грантове за някакъв тип обществена дейност докато не натрупат опит за висок пост в администрацията. Фактът, че „Отворено общество“ и „Америка за България“ през последните няколко десетилетия имат дежурна квота в държавните институции, не е феномен, уникален за страната. Подобни „парашутизъм“ се наблюдава освен на държавно ниво, и в институции като Европейската комисия и парламент, както и Световната банка. Съвременното еничарство е глобален феномен и фанатичната преданост сред воините му не е към личността на Султана, а към идеологията. Безродниците могат да бъдат воини, като на драго сърце участват в масови безредици и революции, с радост играят ролята на провокатори, морализатори, инфлуенсъри или цензори – могат да се преструват дори на полезни идиоти, но имат мисия и план за нейното осъществяване. Това, което нямат, са скрупули да навредят на близките си. Един добър пример от недалечното минало е абдикацията на назначения от САЩ президент на Афганистан при нахлуването на талибаните. Въпреки добре екипираната си и обучена армия, бившият професор в Бъркли и служител на Световната банка просто дари страната на терористите. По-пресен пример е отказът от ядрена енергетика, който новото правителство на Германия, начело с бившия секретар на младежкия интернационал, реши да обяви в разгара на енергийната криза в Европа, при всички научни доказателства, че атомните електроцентрали произвеждат най-зеления ток на тази планета.

Българската история помни много случаи на държавна измяна в полза на Коминтерна: агитацията на социалистите против Съединението и подривната им дейност през войните, предателството им спрямо българите в Македония (първото) и предложението страната да бъде абсорбирана от СССР.

През последните десетилетия еничари-инфлуенсъри лансираха тезата, че ЕС и НАТО са превърнали България във васална страна, неспособна да защити националния си интерес, с което се целеше да се запази руското влияние доминиращо. Предвид съотношението на силите в народното събрание и биографиите на министрите в кабинета обаче, нищо чудно техниият вой да се превърне в едно от онези самосбъдващи се пророчества, с които историята понякога решава да покаже среден пръст. Предпоставки за това не липсват: след отварянето на границите през 90-те елитните гимназии се превърнаха в конвейр за интелектуален експорт към Северна Америка и Западна Европа. Тяхната продукция на ишлеме така и не намери добра реализация на вътрешния пазар, където жизненият стандарт, бизнес климат, икономическата и политическа свобода все още действат демотивиращо за амбициозните млади хора. Наред с това, сделката „количество за сметка на качество“ превърна във висшето ни образование в една скъпа за данъкоплатците и с неясни ползи за самите студенти формалност, чиято основна функция изглежда е да осигурява ниски нива на младежка безработица и това допълнително фетишизира образованието зад граница. Дипломите от Бръшляновата лига се възприемат като гарант за надеждност и правилни политически възгледи, подобно на московските партийни школи в миналото, а принципът за отделяне на елита от управляваните маси се запазва: това намира изява в странно високото за едно пазарно общество икономическо неравенство, но и поддържа комплексите за робство и месианство, често меродавни за електоралните нагласи у нас.

Еничарството вдъхвало мощ на Османската империя в продължение на векове, но привилегиите с времето покварили изрядните монаси-воини и ги превърнали в аналог на днешната ченгеджийска прослойка в т. нар. „дълбока държава“. Въвлечени в постоянни интриги и игри на власт, еничарите издигали и сваляли султани на трона – в някои случаи дори ги ликвидирали физически. Корпусът е закрит едва през XIX в. когато много от османските „джедаи“ и духовните им наставници са избити, а тяхната суфи секта – забранена със закон. Империята не просъществува дълго след това, но оставя ценен урок, от който следващите цивилизации могат да се учат. Ако моралният упадък е покварил най-доблестните, каймака на „умно-красивитета“, борбата изглежда обречена, а „старият свят“ се самоизяжда от антагонизъм. Носителите на неговите ценностите са преследвани и третирани като рая – достойни за презрение, подлежащи на „изчегъртване“, те са само пречка за осъществяването на новото, и всеки владетел, застанал на тяхна страна, може да последва съдбата на удушения от своите верни гвардейци султан Осман II, в чиито действия еничарите съзряли заплаха за властта си.