Миналата седмица на първо четене бе приет държавният бюджет за 2022 година. Оценките за него са, че за разлика от строгата финансова дисциплина, на която бяхме свикнали от въвеждането на валутния борд насам, вече се залага на по-мащабно харчене, по-голям дефицит и увеличаване на държавния дълг.
Настоящият текст няма за цел да оспорва макрорамката на бюджета и необходимостта от теглене на нови външни заеми. Това е територия, запазена за специалисти по икономика и финанси, а и за нас, останалите, е видно, че през последните две години ситуацията е съвсем различна – първо заради ковид пандемията, а сега и заради цената на тока. Акцентът е върху опитите тази нова (а всъщност добре забравена стара) за България тенденция да се представя като нещо безобидно, че даже и положително.
„Няма да се примирим с факта, че сме бедни и ще си останем бедни завинаги. Това свърши“, каза финансовият министър Асен Василев и уточни, че според него това е бюджет на растежа. Тоест, ще забогатеем като разхлабим финансовата дисциплина, увеличим социалните разходи и се вкараме в нови дългове. А проф. Румен Гечев от БСП защити бюджета с аргумента, че България има най-ниския дълг спрямо БВП от целия ЕС и няма нищо страшно, ако се повиши.
Дори само фактът, че последното се казва от човек, който като министър на икономиката доведе нещата дотам българи да гладуват физически в мирно време (ако не ми вярвате, питайте Петър Стоянов, който през есента на 1996 година разкри, че по време на предизборната си обиколка из страната е срещал хора, който не са яли от два или три дни), би трябвало да звучи като предупредителен сигнал. Но да караме по същество.
Лошото на дълговете е, че веднъж, за кратко взимаш чужди пари, а после цял живот връщаш свои.
След като важи за хората и фирмите, би трябвало да се отнася и за държавата. А това, че другите държави в ЕС са „по-разхайтени“ и от нас, не бива въобще да ни успокоява. Дълговете се изплащат с лихви, т.е. финансови институции реализират печалби на гърба на държавите. Не е ли по-добре България да се стреми изобщо да няма дълг?
Управляващите ни казват, че сме бедни, защото през последните 25 години сме били „стиснати“ като държава. Доколко сме „бедни“ (предвид икономическата динамика именно през последните 25 години) е отделна тема, но това разкритие сериозно си противоречи както с традиционната българска народопсихология, така и с утвърдените принципи на икономиката.
Всеизвестно е, че наред с трудолюбието, традиционна българска добродетел е и спестовността. На разточителността винаги се е гледало с неодобрение, до степен дори и най-богатите българи в миналото да избягват излишна показност. Живеенето „назаем“ е силно непрестижно и оправдано само при извънредно тежка житейска ситуация.
Що се отнася до икономическата логика, и там нещата стоят просто – освен увеличаване на приходите, се търси и оптимизация (разбирай, съкращаване) на разходите. А тегленето на бизнес кредит, макар и често неизбежно, има смисъл само ако печалбата от икономическата дейност надвишава разходите по обслужване на кредита.
За българина животът „назаем“ е сравнително ново явление.
Дори и когато става дума за жилищен кредит. До средата на миналия век масовата практика е да вдигнеш къща със собствените си ръце (и евентуално помощ от роднини и приятели), разчитайки на вече спестени пари. А когато и където това е ставало твърде скъпо, са се създавали кооперации за изграждане на жилища. През социализма апартаментите се „раздават“ на изплащане по усмотрение на държавата, като основният проблем е да се сдобиеш с жилище, а не неговото последващо изплащане (Държавната спестовна каса е доста либерална по отношение на плащането на вноските). Докато при сегашните реалности за мнозинството българи тегленето на банков кредит е единствената възможност да закупят жилище. Това обаче оскъпява покупката и въпросът е след 10 или 20 години, когато кредитът бъде погасен, дали имотът ще е поскъпнал дотолкова, че да компенсира платените лихви.
Но може би най-изразителният пример в подкрепа на „консервативната фискална дисциплина“ е историята на Кънчо Шипков, „бащата на българското розово масло“, създал абсолютно от нулата огромната компания за търговия с розово масло „Шипков и сие“, с представителства в няколко държави. Ето един илюстративен цитат:
„Придобил десетина мускала, Кънчо се отправил пеш до Цариград, където продал маслото си в канторите на западните фирми “Имсен” и “Каселман” на шесткратно по-висока цена, отколкото в Казанлък. За да съхрани първата си печалба Шипков не преспивал дори в хан, а на дървените тарги, които и сега може да видите зад “Йени джамия” при моста за Галата. Мюсюлманско милосърдие за бездомниците, нямащи подслон за нощуване.
Четири години наред Кънчо Шипков минава пеш пътя до Цариград, за да продава все повече мускали първокачествено казанлъшко розово масло и да спастри скромната, но нарастваща печалба към мизерния си капитал. За дългото, няколкостотин километра пътуване пеш, Кънчо си купува кондури, но за да ги запази ги обува само когато минава през градовете. Останалия път изминава бос. Едва след четвъртото си пътуване до Цариград, успява да си купи кон. В следващите години малкият му капитал нараства вече в геометрична прогресия.“
Теорията за растеж чрез увеличаване на публичните разходи не е български патент и явно има поддръжници по целия свят, включително и в Международния валутен фонд. Но това не я прави автоматично вярна. А когато хората, отговарящи за обществените финанси, критикуват фискалната дисциплина, на практика излиза, че имат менталността не на Кънчо Шипков, а на онези, които теглят (бърз) кредит за да си купят последния модел айфон или да потрошат десетки хиляди лева грешни пари около абитуриентския бал на детето. Което е истинската беда, а не обективната нужда от поемане на нови дългове…
