Както всички вече знаем, дългоочакваният край на историята така и не настъпи. За сметка на това обаче, тя започва наново след всеки парламентарни избори в България. Сформира се кабинет на „Реформата“, „Развитието“, „Промяната“, „Възхода“, „Възраждането“, започва епохалната битка за бъдещето на страната, всичко, което е било и е можело да бъде, се забравя, а при настъпването на неминуемия завършек на поредното управление, започва апокалиптичното говорене за края на света и пропуснатия исторически шанс държавата да бъде оправена. Всичко това обикновено е гарнирано с фразата:
„Следващите избори ще бъдат най-важните в историята на България!“
Това далеч не е типично нашенски феномен и е свидетелство за невъзможността на съвременния човек да изгради не само пространствено-общностна, но очевидно и времева принадлежност. Макар българите още да не сме стигнали до западното безумие да събаряме паметниците на велики личности от миналото ни, да се твърди, че България, която е преживяла две национални катастрофи преди комунизма и трета такава с идването му, днес е изправена пред толкова драматичен избор, е нелепо. Колкото и да не искат да повярват някои хора (парадоксално точно най-облагодетелстваните от този факт), през последните 25 години страната ни не е спряла да се развива, стои що-годе прилично на политическата карта на света, а голяма част от населението ѝ, без да тъне в разкош, преживява повече от добре. Затова на мен поне ми идват крайно пресилени непрекъснатите площадни снимки на майки и бащи с отрочетата им, съпроводени с трагичния коментар: „Не искам децата ми да живеят в тази държава!“ Аз пък искам. И това е съзнателен избор, който сам съм направил, решавайки да се завърна в страната.
„Били сме и пак ще бъдем“, казваше често един приятел преди години. Като страна и народ. Половината поне от измислените герои на днешното време скоро никой няма да си спомня и цялото пресилено вторачване в тях ни пречи първо да се поучим от миналите лица и събития и второ – да погледнем рационално към едно по-смислено бъдеще. По моя скромна преценка през последните поне 20 години в България не е имало държавник от тези, които превръщат историята от поредица събития в поредица решения. Или казано по-просто, човек, чийто паметник би стоял уместно между тези на Апостола и цар Самуил да речем. Предвид това, да отъждествяваме управлението на този или онзи политик или група като съдбовно за бъдещето на страната е погрешно. Наблюдава се все повече в обществеността, най-вече виртуалната част от нея, феноменът „Аз имам нещо да кажа“. Все по-рядко се среща конструкцията „Имам нещо да свърша“, да не говорим за „Свърших нещо“.
Оттук идва и парадоксът хора, които рядко вършат нещо, да бъдат възприемани едва ли не като начало на нова епоха. Последните наистина значими събития за България са падането на комунизма и присъединяването на страната към ЕС и НАТО. Всичко останало си е просто историческо ежедневие, на което скучаещите политикани се опитват да придадат нереални краски и значение. На този фон особено дразнещи са две групи хора: пищящите, че не искат децата им да живеят в тази държава, и шумно деклариращите „невъзвращенци“ зад граница, които точно мислели да се върнат, но сега поради падането на поредния нефелен кабинет нямало да го направят. По-добре си стойте там, ние тук все някак ще се оправим и без вас. Нищо, че сме прости.
Твърде много неща у нас не са както трябва, но една стара мъдрост гласи, че в живота на човек расте това, върху което той се фокусира.
Ние имаме дълбоко вкоренен в себе си навик да се вглеждаме само в лошото и с лека ръка да игнорираме постиженията, без значение дали те са част от историята или настоящето ни. Сами отказваме да повярваме в силите и уменията ни като нация и все чакаме някой да дойде да ни „оправи“ или подскачаме по площадите в защита на кухи каузи и личности. Все по-осезаем става и синдромът на „Доброто момче“. Набелязваме си random смотаняк, когото в общия случай не бихме избрали дори за домоуправител на входа, и започваме ежедневно да споделяме бълваните на конвейер от най-често безработния специалист по всичко послания без следа от критична мисъл. Обикновено последните са от жанра „Не знам как е, ама не е така“, който и преди е бивал описван тук.
За добро или за лошо краят на историята няма да настъпи, няма да започне и ново летоброене. Пискливите български електорални единици ще продължат да коментират на висок глас политиката ни, било по пейките в парка, било из къмпингите по морето. Ще разкъсват виртуалните си ризи, ще обкичват профилните си снимки с нови все по-шарени рамки и войнствено ще навират пръст в лицето на нищо неразбиращия тесногръд техен сънародник, от когото толкова много се срамуват. „Всеки, който не разсъждава като мен, е идиот“ е най-доброто, което българската демократическа общност успя да сътвори за последните 20 години. It’s not enough, it’s not enough, както пеят Pink Floyd във великолепната си песен Sorrow.
The sweet smell of a great sorrow lies over the land
Plumes of smoke rise and merge into the leaden sky
A man lies and dreams of green fields and rivers
But awakes to a morning with no reason for waking
Приликата с действителни лица и събития не е случайна.
