Евъргрийн е да се цитира Оруел за щяло и нещяло, в контекст и извън. Оруел е нашият постмодерен Хирон по реката, водеща към светлото демократично бъдеще, той е добрият социал-демократ и (не)разкраял се фабианец, който ще ни посочи отлично грешките на тоталитарните системи за да можем да ги избегнем.
Така например колегите от демократичната и „много либерална“ преса дори и у нас честичко цитират негови есета, например публикуваният в сайта на „Култура“ (бившата „Народна култура“) и препубликуван на сайта на „Дневник“ на 7 декемрви тази година превод на текста „Фашизъм и демокрация“ в който „авторът прави хирургическа дисекция на яростната пропаганда срещу демокрацията“ без оглед на факта обаче, че нищо не съществува във вакуум и извън времето и пространството и изказаните от Ерик Артър Блейк положения относно претенциозното превъзходство на демокрацията (зер хората преди либералните режими са живели с лепенки на устата и не са се печатели свободно книги, вестници, списания) вече са несъществуващи, а употребата точно на Оруел в подобен пропаганден похват е повече от цинично.
Основната теза на британският социалист се състои в подчертаване на свободите на личността, в това число и свободата на словото в демократичните системи – нещо, може би съществуващи когато въпросното есе е писано преди 80 и повече години, но изключително нелепо звучащо днес, когато както из целият така наречен Запад се случват необясними по агиткаджийската логика неща – арести за „хейт спийч“ и медийна изолация, грубо несъобразяване на властите с обществените настройки, употребата на социалните мрежи за „формиране на консенсус“ и „канселиране“ в епохата на „постистината“, промени в законодателствата. Спомнете си потулването от конвергенцията на капитал, медии и държава (май това точно беше дефиницията на фашизация на държавата) на протестите на канадските тираджии, на холандските фермери, на „анти-ваксърите“ – обявени за екстремисти и преслевдани от закона във все повече страни, от Нова Зеландия до Италия. Дори и в китната ни България неизбрано от никого служебно правителство тихомълком си позволява да прави немотивирани с нищо промени в законодателството ни, санкциониращи престъпления като… речта на омразата.
Да се развява пред лицата ни вън от неговият непосредствен контекст антифашистко есе на Оруел във време в което истории като тези на Джулиан Асандж, на Зак Ворхис, и скандалът с Кеймбридж Аналитика са обективни и неоспорими факти от миналото, а новият собственик на Туитър Илън Мъск разсекретява документи за обвързаността на социалната медия с американската дълбока държава е цинизъм, съпоставим с този на съветските апаратчици, които са обещавали на участващите в овладяването на чернобилската авария работници, че за награда ще се пенсионират по-рано от очакваното.
Ще кажат сега несъгласните с мен агиткаджии на този платоничен идеал демокрацията, че всичко това може би било точно така, но пък все пак било по-добре от Русия (Ох, колко успокоително само! Сигурно и от Египет на фараоните е по-добре, ликуй народе!) или (ако са по-напористи) че в Китай със системата за социален кредит било дори още по-зле. Не са чули те обаче за процесът на конвергенция между Изтока и Запада, за който говорят още стратезите Кисинджър и Бжежински. Не са и разбрали, че напук на шопската мъдрост не е важно на Вуте да му е зле, а е по-добре и по-важно на Нане и Ганя – сиреч нас самите – да ни е добре.
