Но Иисус, като знаеше техните помисли, рече им: всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои.
Матей 12:25
С погребението на приснопаметния патриарх Неофит в българският духовен живот си отива и една епоха. За това свидетелства дори начинът, по който изпратихме Светейшия – със същия лафет, с който е погребан и Н.В. Борис III Обединител.
Рядко си даваме сметка за пътят, по който е възникнала и се е утвърдила настоящата Българска православна църква. В съзнанието ни често се преплитат образите на светите братя Кирил и Методий, на св. Йоан Рилски, на св. Евтимий Търновски. Именно това са хората, които са положили основите на народностната ни вяра, които са я утвърдили и които са я пазили зорко “като зеницата на окото си” – често с цената на лишения и дори загуба на собствения живот.
Именно тук се нарежда и името на Иларион Макариополски, който в прословутата Великденска акция от 3 април 1860 г. в тогава все още дървения храм “Свети Стефан” в Константинопол провъзгласява не просто българската автокефалия (“самоглавие”) в църковен план, но и прави първата мирна политическа заявка за съществуването на български народ. С това си действие владиката се явява и духовен баща на българската държавност, добила свободата си 18 лета по-късно. Но и предизвиква невиждан разкол в православният свят – обвинения в ерес, осъдена през 1872 г. под името етнофилетизъм (“народолюбие”), изолация на новоучредената (с ферман през 1870 г. и първи църковно-народен събор от 1871 г.) Българска екзархия и спорове за мястото на национализма в светогледа на богобоязливия православен християнин, нестихващи и до днес.
Екзарх Антим I
Иларион Макариополски, заедно с подкрепилите го Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски е заточен незабавно след акцията в Света гора, а Българската екзархия при официалното си учредяване от османския султан Абдул Азис е възглавена за кратко от друг Иларион – този път Ловчански митрополит. Последният обаче поради политическо неодобрение от страна на турските власти бързо подава оставка и на негово място идва видинският митрополит Антим. По този начин Антим I става първият български екарх. Иларион Макариополски умира през 1875 г. и е погребен в двора на църквата “Свети Стефан” в Константинопол.
В следствие обаче на напрежението, предизвикано от Априлското въстание и последвалата го руско-турска война, Антим I е изпратен на заточение в град Анкара и свален от поста си през 1877 г. След Освобождението Антим се връща в България и става отново Видински митрополит, като участва и във Великото Народно Събрание и изборът за български княз. Екзарх Антим I почива през 1888 г. и погребан в двора на Видинската митрополия.
Екзарх Йосиф
Междувременно нов български екзарх става ловчанският митрополит Йосиф – духовник с огромни заслуги за запазване единството на българската екзархия в целостта на нашето етническото землище, радетел за просветно и освободително дело в останалите под османска власт Македония и Одринско. За него свидетелства в своите “Ранни спомени” и Симеон Радев, за когото пише: “[С]ъс своята личност, и със своето дело той заема едно от най-големите места в новата българска история. Българщината в Македония е създадена от вековете. Големи дейци с безсмъртни имена я пробудиха след дългото робство. Но той е, който я организира върху положените основи. В продължение на тридесет и шест години, от деня, в който той стъпи на своя престол, до фаталната Междусъюзническа война, след която трябваше да го напусне, той посвети на нея своя живот. С какъв далечен взор в бъдещето, с каква мъдрост в начинанията, с какво постоянство пред трудностите, с каква твърдост пред опасностите, с какъв такт в своята дипломация той изпълни мисията си — ще каже историята. За тия, които са имали привилегията да го познават отблизо и са способни да видят неговата огромна дейност, той блести с ненадминато величие. Величие, трагично в своя край; той плака преди смъртта си над разрушенията на своето дело в Македония, както пророк Йеремия над съсипните на Ерусалим.”. При екзарх Йосиф Българската екзархия мести своето седалище от Константинопол в София през 1913 г. Екзарх Йосиф умира през 1915 г. и е погребан в църквата “Света Неделя” в София.
Екзарх Стефан I
Цели 30 години след смъртта на екзарх Йосиф българската православна църква се управлява от Светия Синод, възглавяван от наместник-председател. За това време наместник-председатели са били Партений Софийски, Василий Доростолски и Червенски, Максим Пловдивски, Климент Врачански, Неофит Видински и бъдещият екзарх Стефан. Избран след провел се на 21 януари 1945 в църквата “Света София” Народно-църковен събор, Стефан I е и екзархът, по чието време цариградската патриаршия вдига наложената през 1872 г. схизма – с решение от 22 февруари 1948 г. Българската православна църква отново е в общение с останалите поместни православни църкви, а цариградската патриаршия признава българската църковна автокефалия. Това означава и че българската църква възстановява своят патриаршески статут. Екзарх Стефан обаче е неудобен за узурпиралата чрез щиковете на Червената армия комунистическа власт с високото си образование и патриотични възгледи, поради което е принуден да подаде оставката си през 1948 г. Екзарх Стефан умира през 1957 г. Погребан е в църквата “Успение Богородично” на Бачковския манастир.
Патриарх Кирил
Следва втори период на управление на Българската Православна Църква чрез наместничество, като на позицията се изреждат трима владици. Последният от тях е митрополит Кирил Пловдивски. На църковно-народен събор, провел се на 10 май 1953 година българската църква прокламирана издигането си в патриаршия, а за първи съвременен патриарх е избран именно Кирил. Добил популярност още в годините на Втората световна война като един от фактическите спасители на българските евреи, патриарх Кирил е интелигентен, начетен и адаптивен предстоятел на българската църква. През 1961 г. включва българската църква в Световният съвет на църквите. През 1968 г. под неговото управление се извършва преходът от Юлиански към Новоюлиански църковен календар. Отношението на патриарх Кирил към света и вярата е добре запечатано в мисълта му: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи, и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния.“ (“Живот и дейност на Българския патриарх Кирил”, Александър Омарчевски) Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 г. и е погребан в Бачковски манастир.
Патриарх Максим I
След смъртта на патриарх Кирил ловчанският митрополит Максим става наместник, а под влияние на комунистическата власт се нарушава уставът на Българската православна църква и не се провежда избор за делегати в църковно-народен събор за избор на нов патриарх. Участници в събора стават избраните за предходният такъв, случил се преди 16 години при изборът на патриарх Кирил. Свикан в този вид църковно-народният събор утвърждава Максим като нов български патриарх на 4 юли 1971 г. Предстоятелството на Максим е време на криза за Българската православна църква, а изборът му е оспорван от мнозина. От православната църква през 1990г. се отделя партия, подкрепяща стария календар, т. нар. “старостилци”, а през 1992 г. не и без политическо влияние се формира “Алтернативен синод” – продължил дълги години разкол, целящ да неутрализира комунистическото влияние в църквата. Станал най-дълго управляващият патриарх в историята и най-възрастният предстоятел на православна църква, патриарх Максим умира на 98 годишна възраст на 6 ноември 2012 г. Погребан е в Троянския манастир.
Патриарх Неофит I
За патриарх е избран духовното му чедо русенски митрополит Неофит – който освен наследеното от патриарх Максим търпение добавя и свои личностни качества и с харизма и търпение успява да превъзмогне случилите се по време на предшественика му разделения в църквата и по ненатрапващ се начин да върне мнозина в храмовете. По времето на патриарх Неофит освен другото се възстанови и активното книгопечатане на православна литература.
Така с със смъртта на новопредставения български патриарх Неофит се затваря своеобразен кръг в историята на българската православна църква – започнала като възрожденска мечта за възстановяване на църковната и народностната ни независимост, минала през бурният ХХ век с всичките му “малки” и “големи” войни, търсенето на национално обединение, но незабравила хуманизма и състраданието, и преживяла дошлата неочаквано в хода на Втората световна война комунистическа окупация с откритите гонения, разстрели на духовници и миряни, но и с финия политически натиск и идеологическа пропаганда – погледнато в исторически план виждаме, че църквата ни едва сега успява да си поеме дъх и получава шанса да си “стъпи на краката” – да се утвърди като институция, да преосмисли своите основи и да затвърди своите традиции. И най-вече: да се погрижи за своите вярващи. За това и изборът на патриарх, който ни предстои никак не е без значение.
А на бъдещият Светейши (а и особено предвид случващото се “в мире”) в Българската православна църква се пада нелеката задача да продължи и умножи даденият му талант по Евангелски – посявайки го на добра основа.
