Не може да има съмнение, че се наблюдава възраждане на дисидентската дясна литература. Във време, когато продължителната културна война изправя естествения консерватор срещу самите институции, които той желае да обича, може би е било неизбежно чистосърдечните размисли на Бърк и Скрутън да бъдат допълнени – ако не и напълно заменени – от твърдия реализъм, дори от тактическите тъмни изкуства на забравени имена като Джеймс Бърнам и Сам Франсис.
Най-впечатляващата фигура, появила се в резултат на тази драстична промяна, безспорният крал на Ренесанса на радикалната десница, през който преминават англо-американските консерватори, свикнали с по-меката мъдрост, е Карл Шмит. Той е и най-променливият.
Добрата новина е, че основните трудове, заради които Шмит е справедливо ценен, са написани преди възхода на Хитлер.
Макар Шмит да е наричан ” главният юрист на Хитлер”, е пресилено да се твърди, че нацистката държава е имала някаква последователна концепция за правото, да не говорим за такава, която да се нуждае от систематично обосноваване. Въпреки първоначалните планове да се замени съществуващият наказателен кодекс, в крайна сметка това начинание е изоставено. Нацистите се отнасят с подозрение към самата идея, че правото трябва да бъде последователно, кодифицирано и достъпно за подчинените на неговите заповеди. “Хитлер – обяснява историкът Майкъл Бърли – е смятал писаните правила за потенциално ограничаващи капризната му воля”.
Завръщането на Шмит не е повод за паника. Възраждането е свързано повече с неговите блестящи прозрения, повечето от които са разпространени в произведения, написани през десетилетието 1922-32 г., отколкото с по-късната му връзка с нацизма. Съществуват три основни причини за подновения интерес. Първо, все по-силно се усеща, че демокрацията на 21-ви век е измама. На второ място, съществува свързаният с това стремеж да разберем как сме се плъзнали към неясни, бюрократични форми на управление. И накрая, в ход е преразглеждане на все по-неправдоподобното убеждение, че институциите, независимо дали са пряко или косвено свързани с държавата, могат да бъдат напълно неутрални. Като талантлив критик на либералната демокрация, засегнал всички тези неотложни теми, Шмит е невъзможно да бъде пренебрегнат.
Измамата на либералната демокрация
Шмит не е бил противник на демокрацията като такава. Това, което той атакува, е култът към демокрацията в нейната либерална, така наречена “парламентарна” форма. Вярата на либералите в парламентарния модел, основана на идеала за “дискутираща общественост”, която е едновременно нетърпелива и квалифицирана да взема политически решения, той смята за сантиментална илюзия. На практика тази дискутираща общественост, доколкото изобщо съществува, със сигурност ще има предпочитания, изкривени от по-тесен кръг олигархични интереси. Добре организираните малцинства винаги ще имат огромно влияние върху това, което се случва в центровете на предполагаемата народна власт.
Малките и изключителни комитети на партиите или на партийните коалиции, вземат решенията си при закрити врати, а това, което представителите на големите капиталистически групи по интереси договорят в най-малките комитети, е може би по-важно за съдбата на милиони хора от всяко политическо решение.
Карл Шмит, “Кризата на парламентарната демокрация”
Кога, могат да възразят критиците, не е имало някаква версия на това, което Шмит описва? Според общоприетата мъдрост, представена от известната сентенция на Чърчил, демокрацията може да има своите недостатъци, но не е ли тя най-лошата политическа система с изключение на всички останали? Проблемът е в това, че либералният демократ твърди, че е направил славно скъсване с цялата предишна история. Ако полемиката на Шмит, успее да разкрие, че народът всъщност не управлява, той е постигнал целта си.
Във време, когато нашите елити продължават да внасят нови избиратели мигранти не само без съгласието на настоящите гласоподаватели, но и в явно противоречие с техните желания, изразявани последователно в избирателните урни, кой наистина може да твърди, че британският народ управлява Великобритания или че американците управляват Съединените щати? “Пред лицето на тази реалност”, обявява Шмит, “вярата в дискутиращата общественост трябва да претърпи ужасно разочарование.” Това, което днес наричаме “популизъм”, се разбира най-добре като апоплектичен порив да се поправят провалите на демокрацията, като се гласува за връщането на идеала в реалността – в повечето случаи кичозно и без да се разбира защо демократичното обещание се е провалило.
Импотентното дискутиращо общество
По същия начин Шмит не оспорва съществуването на елитите като такива, а по-скоро претенциите им в рамките на демократичните системи да се откажат от властта и да я разпределят равномерно между хората. Кризата на парламентарната демокрация, обяснява той, произтича от “противоречието между либералния индивидуализъм, обременен от морален патос, и демократичните настроения, ръководени основно от политически идеали”. С други думи, налице е задълбочен конфликт между либералния култ към индивида и демократичния култ към народа. Докато инстинктът на либерала е да насочи всеки въпрос към разговорна зала, в която правото на несъгласие е свещено, а перспективата за решителен резултат е изначално застрашителна, демосът, воден, както се изразява Шмит, от “политически идеали”, обикновено има положителна визия за това, което иска. Дискусията, която далеч не е самоцел, се оценява като средство, чрез което тези народни предпочитания могат да бъдат оповестени и осъществени.
Един от проблемите, с които се сблъскваме днес, е, че докато прогресивната левица няма време за разговори, а се е отдала на месианско чувство за морална цел, от десницата все още се очаква да се въздържа от третиране на политиката като бойно поле за потенциалната победа на нейните идеали. Икономическите либерали, представящи се за консерватори, не са нищо повече от послушни създания на тази раздвоена динамика, които се доверяват на аморалните механизми на дерегулирания пазар – точно както политическият либерал се доверява на “пазара на идеи” – вместо да съберат самочувствието да вземат решения сами. Лиз Тръс започна да се оплаква от “политизирането” на Министерството на финансите и на администрацията като цяло, но да се протестира срещу съществуването на политика в Уестминстър е толкова малоумно, колкото да се води кръстоносен поход срещу мотива за печалба на Уолстрийт. Ако Тръс не беше обожествила свободния пазар като заместител на необходимостта да се мисли за политика, а може би беше наела за съветници някои проницателни последователи на Шмит, а не съмнителните експерти от IAE (Институт по икономически въпроси – британски тинк-танк, насочен към свободния пазар, б.ред.), може би щеше да издържи малко по-дълго.
Именно защото “говорилните” дават минимални резултати, а вземането на решения е от съществено значение за политиката, в режимите, които наричат себе си либерални и демократични, се наблюдава тенденция властта да се прехвърля на бюрократични структури, пълни с всякакви технически специалисти. Антиполитическият култ към експертизата заменя старомодните добродетели на моралните убеждения и личното лидерство.
Доказателствата са многобройни, но като скорошен пример ми идва наум случаят с министъра на отбраната на Обединеното кралство Грант Шапс, който поръча безсмислен доклад за саморазрушителния кръстоносен поход срещу белите мъже в британските въоръжени сили. Един по-решителен ръководител, на когото е поверена малката задача да защитава кралството, просто щеше да премахне DEI (Diversity, equity, and inclusion, Разнообразие, равенство и приобщаване – б.ред.) в рамките на своето министерство по ясни патриотични съображения.
Въпреки това “моралният патос” на либерализма, както се изразява Шмит, означава, че – поне за нервните либерали, които се преструват на твърди консерватори – технократското одобрение трябва да се търси не само преди да се допитат до общественото мнение, но и вместо да се допитат до него. В края на краищата, “безсмислицата”, за която Шапс нареди да бъде преразгледана, успя да завладее Уайтхол, без никой да бъде попитан дали желае да види как местното мъжко население, от което в крайна сметка зависят всички успешни армии, се изчиства от армията на първо място.
Ако либералната демокрация означава максимално възможна идентичност между управляващ и управляван, тя очевидно не успява да постигне това при сегашната система.
Тук Шмит се разминава със социолога Макс Вебер, който, следвайки германската традиция, започната от Хегеловите химни за хората на Bildung (1), които ще съставляват “универсалната класа” на рационалната държава, приветства модерната епоха на технократите. Предвид недостатъците на либералната дискутираща класа, Вебер възхвалява бюрокрациите заради тяхната “техническо-рационална” способност да създават безличен ред, основан на правила, като опасната алтернатива е режим, основан на твърде личните заповеди на “харизматичен” суверен. Шмит отхвърли тази оптимистична вяра, доминираща тогава в юриспруденцията, че всички лични елементи могат да бъдат премахнати от държавата. Според него подобни напразни надежди произтичат от либералния мит за неутралност в човешките дела.
Миражът на неутралитета
Също така е илюзия на нашето време да се очаква, че институциите, независимо дали са свързани с държавата или имат друго влияние, ще бъдат толкова неутрални, колкото предполага Веберовата оценка “техническо-рационални”. Неутралността е характеристика на либерализма, която се е засилила само през последните петдесет години, особено в Съединените щати благодарение на влиянието на Джон Ролс и Роналд Дворкин. И все пак самото понятие е атакувано от Шмит с най-съкрушителни термини. Според него тя е доказателство, че либерализмът е възхваляван вид морална парализа, страх от окончателна присъда, представящ се за твърд принцип.
В “Политическа теология” (1922 г.) той възхвалява Хуан Доносо Кортес, испански контрареволюционен мислител, в защита на това съждение. Той твърди, че Кортес с право е бил враждебно настроен към la clasa discutidora, либералната дискусионна класа, като е гледал на тяхното непрестанно говорене и претенциите им за неутралност като на
метод за заобикаляне на отговорността и за придаване на прекомерно значение на свободата на словото и на печата, което в крайна сметка позволява да се избегне решението. Както либерализмът обсъжда и договаря всеки политически детайл, така той иска да разтвори в дискусия и метафизичната истина. Същността на либерализма е в преговорите, в предпазливата половинчата мярка, с надеждата, че окончателният спор, кървавата решителна битка може да се превърне в парламентарен дебат и да позволи решението да бъде отложено във вечната дискусия.
Освен това, както вече видяхме, подобно отлагане не може да продължи вечно. Същността на политиката е вземането на решения. Онези, които се опитват да го избегнат, независимо дали като се укриват в безкрайни дебати или в тишина, са обречени други да вземат най-важните решения вместо тях. Поверяването на властта за вземане на решения на уж неутрални, “техническо-рационални” бюрокрации е един от възможните резултати, но съществува и постоянно присъстващата опасност по-яростна идеологическа програма, която по-малко се страхува от “решението”, да се утвърди в рамките на дискусионната зала или да завладее самите бюрокрации, на които нервните либерали са предали властта.
Тези две слабости се обединяват в идеята за “хетеродоксална” институция. Либералите, които обожават свободата на словото като цел сама по себе си, със сигурност ще бъдат манипулирани от онези, които виждат в нея в най-добрия случай инструментално благо, удобно средство за постигане на техните цели. Самодоволната отдаденост на хетеродоксалността в рамките на една институция ще бъде използвана като оръжие от недобросъвестни участници, които възнамеряват да възцарят собствените си предразсъдъци като нова ортодоксалност. Това може да бъде избегнато, както ще разгледаме по-общо след време, само ако ангажиментът към хетеродоксия бъде подкрепен от по-фундаментален набор от ортодоксии, които не подлежат на обсъждане, някои поддържащи основни принципи, които помагат да се предпази институцията от манипулация и завладяване. Но щом ангажиментът към хетеродоксия бъде поставен на здрави основи, органът престава да бъде неутрален в идеалния смисъл на думата, тъй като въпросният орган не може да си позволи да бъде неутрален по отношение на това дали тези основи остават здрави, или са оставени да се рушат.
Тази критика е най-добре развита в “Концепцията за политическото” (1932). Обсъждайки глобалната политика, но намеквайки и за вътрешната, Шмит твърди, че неутралитетът предполага конфликт:
Както всяка политическа концепция, така и концепцията за неутралитет е подчинена на крайната предпоставка за реална възможност за групиране на приятел-враг. Ако в света господства само неутралитетът, то тогава не само войната, но и неутралитетът биха приключили. Политиката на избягване на войната се прекратява, както и всяка друга политика, когато изчезне възможността за реални бойни действия.
С други думи, ако в света има реално място на конфликт, неутралитетът е неразличим от безразличието. Но ако такъв конфликт не бушува или не се усеща нуждата от започването му, няма за какво да бъдем неутрални и в този смисъл говоренето за неутралитет е неразбираемо. То или предполага съществуващи противоречия, или предвижда бъдещи противоречия. Неутралността, ако се позовем на един термин от философията на ума, е преднамерено състояние. То не е несъзнателно, а задължително насочено към някакъв обект. В разгара на културната война, когато всичко в една цивилизация – от нейните герои до правото ѝ на съществуване – е поставено на карта, поддържането на някакъв либерален ангажимент за неутралност е в най-добрия случай безразсъдно, а в най-лошия – безгрижно.
В този случай лоялността на либерала към идеала за ограничено управление – който в крайна сметка изобщо не е неутрален, а позиция, която трябва активно да се защитава срещу онези, които искат да морализират функциите на държавата – се крие зад неутралността му към въпросите, които смята за толкова фундаментални, че индивидите трябва да бъдат свободни сами да решават отговорите им. Въпросът е, че неутралността сама по себе си е празно понятие. Никой не е неутрален по отношение на всичко: дори човек, който изповядва неутралитет по отношение на това дали живее или умира, не може да бъде неутрален в спора между, да речем, християнин и натуралист за това дали човешкият живот е свещен. Той няма друг избор, освен да застане на страната на естествоизпитателя, тъй като ако застане на страната на християнина, това би подкопало претенцията му за неутралност по отношение на въпроса: “Да бъдеш или да не бъдеш?”
Всъщност “неутрално по отношение на Х” – а то трябва да е по отношение на нещо, защото никой не е неутрален абстрактно – е просто ласкателен начин да се каже “безразличен към Х”. Но винаги трябва да има причина за това безразличие. А онзи, който твърди, че е безразличен към Х, не може да бъде неутрален пред лицето на собствените си аргументи, защото в противен случай каквото и да изтъкне в подкрепа на безразличието си, то би престанало да се счита за причина. Той трябва да остане верен на причината, иначе основанията му за неутралитет отпадат. Следователно всяка разбираема претенция за неутралност в определено отношение е обусловена от пристрастност в друго, по-съществено отношение. Следователно, онези от десницата, които, опиянени от силата на твърденията на Шмит, твърдят, че е невъзможно институциите или индивидите в тях да бъдат неутрални, грешат. Ако никога не е в абсолютен смисъл, то неутралността все пак е осъществима по най-различни ограничени начини. Във всеки конкретен случай обаче неутралността трябва да бъде насочена към нещо и неизбежно ще се свързва с предварителна, по-фундаментална версия на своята противоположност: лоялността. Да повторим, положителната вяра Х винаги е в основата на неутралността към Y.
Приятел – враг
Ако хората знаят нещо за Шмит, то обикновено е, че той е схващал политиката в смисъл на zero-sum game. Това го отличава от онези в западната традиция, които са се чувствали подтикнати да укротяват трибализма чрез позоваване на по-висши принципи. И все пак, противно на всякакви приказки за изграждане на някакъв универсален морален ред, Шмит твърди:
Специфичното политическо разграничение, до което могат да се сведат политическите действия и мотиви, е това между приятел и враг.
На Хобсовото състояние на война между индивиди, отбелязва Лео Щраус в коментара си към “Концепцията за политическото”, Шмит противопоставя състоянието на война между групи. Във всеки един момент разломните линии, които разделят приятеля от врага, могат да се различават както по съдържание, така и по географски признак.
Всяка религиозна, морална, икономическа, етична или друга антитеза се превръща в политическа, ако е достатъчно силна, за да групира ефективно човешките същества според разделението приятел – враг.
Карл Шмит, “Концепцията за политическото”
Съществуването на политическото в дадена сфера на човешкия живот не е гарантирано, но то е постоянно съществуваща възможност. Новополитизираните сфери не бива да се проклинат, още по-малко да се пренебрегват. За всеки, който се интересува от тях, единственият избор е да ги оспори при тези радикално променени условия, колкото и да е жалко. Обхватът на политическото не познава граници и неговата динамика не може да бъде потушена. Разбира се, когато включим геостратегическите съображения, реалността на политиката е неизменна:
Ако един народ вече не притежава енергията на волята, за да се запази в сферата на политиката, политиката няма да изчезне от света. Ще изчезне само един слаб народ.
Разбира се, подобна враждебност може да доведе до размирици и в самите държави. Именно поради тази причина Шмит смята гражданските войни за майка на яснотата. Въпреки че голяма част от “Левиатан” на Хобс (1651 г.) е била написана в непубликувани ръкописи, създадени преди насилствения хаос, който цари на Британските острови от 1642 г. нататък, Шмит смята, че Английската гражданска война е извадила на показ най-доброто от този гигант на XVII век. Именно в такива нестабилни условия, обяснява той, “изчезват всички легитимни и нормативни илюзии, с които хората обичат да се самозалъгват по отношение на политическите реалности в периоди на безпроблемна сигурност”.
Въпреки това тук се прави косвено признание, че съществуват “периоди на безпроблемна сигурност”, дори ако на заден план се крият опасностите от ентропия и раздор. За разлика от по-ревностните му ученици, които не са склонни да приемат безрезервния цинизъм за един вид героично, винаги надеждно прозрение, Шмит би признал, че споделените добродетели и утвърдените навици могат да послужат за успокояване на основните области на потенциален спор, почти винаги в рамките на една нация, по начин, който отслабва значимостта на разграничението приятел-враг – поне за известно време. Великобритания някога е била очевиден пример, дотолкова, че самият Шмит е обичал да цитира предговора на лорд Балфур към “Английската конституция” на Уолтър Багехот (1867 г.):
Цялата политическа машина предполага хора, които са толкова единни, че могат спокойно да си позволят да се карат, и толкова уверени в собствената си умереност, че не са опасно разтревожени от безкрайния шум на политическите конфликти.
Въпреки това, ако не съществува общоприета пристрастност към тези правила на играта, независимо от това дали те винаги са в полза на вашия отбор, конкурентният аспект на политиката ще доведе до ситуация, в която или партиите, или харизматичните личности се стремят да се интегрират в държавата. Както видяхме по-рано, конституциите не могат да бъдат едновременно властови и неутрални: конституционният ред не може да се надява да запази властта си, ако, нямайки вяра в себе си, се откаже от задължението си – или дори от правото си – да облагодетелства приятели пред заклети врагове на реда.
От факта, че тези врагове са достатъчно малобройни, за да бъдат политически незначителни в даден момент, не следва, че те винаги ще бъдат такива. Ако най-запалените привърженици на Шмит грешат, като обявяват дихотомията “приятел-враг” за универсално правило, то онези, които осъждат този цинизъм със също толкова универсални термини, стъпват на по-несигурна почва дори от собствените си лаври: редкия лукс на историческата случайност. Ако някакъв минимум от приятелство, вкоренен в сплотения демос и лесното морално единство, не стане основа на полиса по начина, по който препоръчва Аристотел, вътрешните разделения все повече ще придобиват динамиката на нулевата сума, прославена от Шмит. Позитивните основания на неутралитета, които по-рано се оказаха необходими, ще отстъпят.
Der Ausnahmezustand: може ли законът наистина да управлява?
В голяма част от гореизложеното се съдържа косвена критика на върховенството на закона. Шмит не се притеснява да я изрази изрично.
Преди Първата световна война той е привърженик на идеалистическата концепция за държавата, според която правосъдието съществува преди създадените от човека правни системи. По този начин позитивното право е неадекватно копие на своя идеал и дори може да изгуби изцяло статута си на право, ако не отразява този морален ред. По-късно той възприема по-разпознаваемата шмитска максима на Томас Хобс:
Аutoritas, non veritas, facit legem – властта, а не истината, създава закона
Първо, трябва да се спрем на един от по-слабите опити на Шмит да дискредитира върховенството на закона. Това се случва в “Концепцията за политическото”, където, сякаш предусещайки нуждата да разруши по-заблудените либерали от края на ХХ век, Шмит работи с неправдоподобното предположение, че правовата държава не се различава от идеала за неутрална държава:
Законът тук може да означава съществуващите позитивни закони и методи на правораздаване, които трябва да продължат да бъдат валидни. В този случай върховенството на закона не означава нищо друго освен легитимиране на определено статукво, чието запазване интересува най-вече онези, чиято политическа власт или икономическо предимство биха се стабилизирали в този закон.
Излишно е да споменаваме, че препратките към “политическата власт” и “икономическото предимство” имат за цел да нанесат фатален удар на концепцията. Проблемът е, че съществуват три основни критерия за съществуването на едно правово общество, като нито един от тях няма нищо общо с безусловния неутралитет. Първо, държавните служители не могат да упражняват никакви правомощия, които не са им изрично предоставени от закона. Второ, законът трябва да се прилага еднакво за всяко лице, пребиваващо на дадена територия. И накрая, само независими съдии – чиято лоялност към съществуващите процедури, за да повторим формулата за неутрални състояния на духа, очертана по-рано, трябва да подкрепи тяхната безпристрастност към политиката на всеки конкретен случай, с който се сблъскват – имат право да тълкуват закона по задължителен начин. Фактът, че законът е размазан от човешки отпечатъци, не означава физическа или логическа невъзможност за прилагане на който и да е от тези принципи. Законът може да е лош и все пак да управлява (И dura lex, sed lex, б.ред.)
Шмит е на по-силна почва, когато взема пример от Хобс, твърдейки, че властта не е толкова производна от правото, както биха искали да твърдят либералните ученици на фигура като Лок, колкото е жизненоважна предпоставка за правото. В Политическата теология разбирането на Лок е порицано:
Той [Лок] не признава, че законът не определя на кого дава власт. Не може всеки да бъде този, който може да изпълни и реализира всяко желано правно предписание. … Съответно въпросът е въпросът за компетентността – въпрос, който не може да бъде повдигнат от съдържанието на правното качество на една максима и още по-малко да получи отговор от него. Да се отговори на въпроси за компетентността чрез позоваване на материала означава да се предположи, че аудиторията е глупава.
След това Хобс е приветстван за аргумента, който свързва “решителността”, лежаща в основата на правните предписания, с “персонализма”, въплътен от фигурата на Левиатан. Опитът на либералните конституционалисти да откъснат личността от властта, обикновено като прибягват до формулировки като “правителство на законите, а не на хората” (още по-малко на един човек), се отписва като несъстоятелен.
Макар да не доживява края на Студената война, Шмит сигурно е знаел, че мнението му ще предизвика съмнения сред по-пасивните граждани на привидно правовите демокрации. Каквото и оправдание да изпитва сега, когато триумфализмът на 1991 г. е отминал, оставяйки либералите озадачени и нещастни, в отговор на всеки, който все още би могъл да посочи съвременния Запад като свидетелство за ефективността на върховенството на закона, Шмит би искал да подчертае, че всеки подобен оптимизъм е повърхностен анализ, подхранван от това, което по-рано описах като редкия лукс на историческата случайност. За Шмит der Ausnahmezustand, най-добре преведено като “състояние на изключение”, е истинският тест за това дали правото може да служи като върховна управляваща сила в едно общество. И тъй като законът е каузално безсилен, само един човек или група от хора притежават способността да решават от момент на момент дали е налице състояние на изключение:
За да има смисъл една правна система, трябва да съществува нормална ситуация, а суверенът е този, който окончателно решава дали тази нормална ситуация действително съществува.
Изключителните случаи разкриват мястото на властта. И от решаващо значение, тъй като изключенията не могат да се предвидят предварително, те не могат, както подчертава Шмит, да бъдат “предписани в закона”. Това е същественият смисъл на категоричната встъпителна реплика на Политическата теология:
Souverän ist, wer über den Ausnahmezustand entscheidet – суверенен е този, който решава състоянието на изключение.
Либералният конституционалист, който изпитва клинична неприязън към идеята, че нещо различно от закона е суверенно, няма отговор. Единственото, което той може да направи според Шмит, е да поддържа илюзията, че един писан правен ред може наистина да управлява с реторика като “върховенство на закона” или “checks and balances”, докато едно изключение, достатъчно дестабилизиращо, за да го разруши, не направи очевидно, че това е именно илюзия.
Законът не е независим авторитет, а дело на автор, чиито твърде човешки качества забелязваме само когато истинският източник на властта реши, че нормалността е изместена от събитията. Това се случва, когато настоящото съдържание на закона е толкова неподходящо за непредвидена извънредна ситуация, че се предприемат извънзаконови действия от неговия латентен, макар и временно забравен, господар – тази власт, пребиваваща, както Шмит иска да подчертае, “винаги извън закона”.
Разбира се, либералният конституционалист ще посочи, че съществува значителен обем от литература, в която се обсъжда как правовите общества трябва да се справят с бедствията. Дори Фридрих Хайек, може би най-добрият класически либерал на ХХ век, приема възможната необходимост от спиране на свободите по време на извънредни ситуации, макар и с твърди разпоредби за осигуряване на бързото им възстановяване след отминаване на кризата. Вероятно дори намеквайки за Шмит, на едно място в “Конституцията на свободата” (1960 г.) Хайек отбелязва:
“Извънредните ситуации” винаги са били претекстът, под който са били подкопавани гаранциите за личната свобода, а след като те бъдат преустановени, за всеки, който е поел извънредни правомощия, не е трудно да се погрижи извънредната ситуация да продължи.
Въпреки това, всички гаранции, че подобни злоупотреби не могат да се случат по закон, трябва да бъдат законови. В противен случай аргументът на Шмит, че извънправни фактори решават състоянието на изключение, печели. И все пак, ако това е така, Шмит е с една крачка напред пред своите критици. Той обяснява, че стремейки се да развенчае идеята за общество, управлявано от закона, не иска да внуши, че “правните решения са независими от законите или други текстове”. Смисълът, продължава той, е, че дори в случаите, когато суверенът, обръщайки се към едно състояние на изключение, иска да поддържа привидността на законността, “не може да се определи напълно предварително кой закон, текст, прецедент или друг референт ще бъде избран”.
Скорошната история като че ли потвърждава това. Нищо не попречи на британското правителство съмнително да се позове на свръхлибералния Закон за общественото здраве, вместо на много по-ограничаващия Закон за гражданските извънредни ситуации, за да затвори всички в домовете им за неопределен период от време с минимален парламентарен контрол. Епохата на COVID доказа най-малкото, че върховенството на закона, където може да действа, е изключително крехко постижение. Дори и извънправните съображения да не отменят претенцията за съществуване на правовата държава, те със сигурност правят това съществуване условно. Не само отсъствието на извънредни ситуации, но и силното обществено чувство в полза на преодоляването им по начин, който запазва свободата на правото, е съществена съставка. Бихме могли да добавим, че това е и споделеното чувство за идентичност, наследство и религия. В страните, които са най-облагодетелствани от религиозното, етническото и езиковото многообразие, законът не е толкова властен, колкото силата и грубите числа.
Kолкото и възвишена да е теорията, за да може законът да властва на практика, са необходими благоприятни условия, както материални, така и духовни. Законността не може да замени Бога, но това не означава, че тя е невъзможна. Хобс е прав да твърди, че всички божествени качества, които държавата притежава, са всъщност “смъртен” печат на човешкия замисъл. В този смисъл ежедневната работа на Левиатан, независимо дали е ограничена от закона или от неговия абсолютен източник във времевата сфера, е уязвима от намесата на това, което Шмит, звучейки донякъде като сърдит тийнейджър, нарича “реален живот”. И именно в състоянието на изключение, твърди той, тази власт най-грубо “пробива кората на механизма [закона], който е станал тромав от повторяемост”.
Защо обществените сгради трябва да са красиви
През 20-те години на ХХ век единственият ярък пример за това, което днес The Economist би нарекъл “отстъпление” от либерално-демократичните норми, е фашистка Италия. В “Кризата на парламентарната демокрация” на Мусолини се приписва заслугата, че политиката най-силно активизира човешкия дух, когато хората вече не очакват да живеят само с процедури, а подобни на Цезар фигури се стремят да предявят непреодолими претенции към масите, постигайки истински демократична идентичност на владетел и управлявани, неизменно с помощта на духовно опияняващи митове.
Част от значението на италианския фашизъм, казва Шмит, се състои в отхвърлянето на по-безгрижния английски модел на управление: “особено голямо”, както казва той,
защото националният ентусиазъм на италианска почва досега се основаваше на демократичната и конституционна парламентарна традиция и изглеждаше напълно доминиран от идеологията на англосаксонския либерализъм
Политическата романтика е способна да разкъса и най-технически обоснования шаблон. Опасностите, които крият подобни утопични мечти, са добре известни и не е необходимо да се повтарят. Но със сигурност нашата привързаност към романтиката, както в политиката, така и в живота, се нуждае от отдушник? Една нация трябва да се крепи на нещо повече от обещание за ефективност, особено ако тази ефективност – както често се случва във всяка заслужаваща внимание страна, освен Салвадор на Букеле – не се вижда никъде.
Разбира се, във Великобритания почитта, с която се ползва Парламентът – колкото като естетическа икона, толкова и като надеждна институция – прави вярата в неговите доста скучни процедури уникално съвместима с емоционалната привързаност към неговото величие. Именно поради тази причина всички атрибути на държавата трябва да бъдат красиви. Всичко останало е отдаване на стерилния култ към полезността, отричане на желанието ни за удивление, форма на жестокост, която пренебрегва интегрирането на дълбоките човешки нужди в общите символи, които ни определят. Освен това един народ, който не желае общественият му живот да бъде обсипан с романтика – ако приемем, че такъв роботизиран народ, извън света на етиолираните мозъчни тръстове, изобщо може да съществува – рано или късно ще се окаже удавен в кич или облян в кръв.
Това е свързано с една умна забележка, която философът Трейси Б. Стронг веднъж направи за това защо Карл Шмит вкаменява средния либерал:
Той нарушава една от най-дълбоките предпоставки на либерализма: политиката е необходима, но не бива да става твърде сериозна
Точно както потискането на нуждата от романтика в обществения живот рискува да предизвика гротескната помпозност, която свързваме с Нюрнберг, така и несериозният подход към политиката може да се практикува само дотолкова, доколкото около нас бушуват цивилизационни борби от изключителна важност. Либералите би било добре да разберат, че политиката става най-сериозна, когато въпросите, които ни поставя, се отлагат за дата, която, макар и да е неизвестна предварително, може да се окаже пагубна.
- Bildung – на немски: “образование”, “формиране”, се отнася до немската традиция на самоусъвършенстване, при която философията и образованието са свързани по начин, който се отнася до процес на личностно и културно съзряване. Най-ясно изразена в съчиненията на Хегел, традицията Bildung отхвърля предкантианската метафизика на битието в полза на посткантианската метафизика на опита. Б.ред.
Още по темата:
Защитима ли е либерална демокрация
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
